— Детектив Хънтър? — извика някой.
Позна гласа на Доналд Робинс, досадния репортер от „Ел Ей Таймс“. Той отразяваше всеки случай, който разследваше Робърт. Двамата се познаваха отдавна, без да са приятели.
— Жертвата свързана ли е със случая, който разследваш? Може би и тя е художничка?
Хънтър не забави крачка, нито вдигна глава, но се зачуди как Робинс е разбрал, че предишните жертви са художнички.
— Хайде, Робърт, аз съм. Пак търсиш сериен убиец, нали? Той дебне художнички, така ли?
Хънтър не му обърна внимание.
Фасадата на тухлената сграда беше нашарена с разноцветни графити. Карлос и двама полицаи стояха под импровизиран брезентов навес до входа на старото депо. На металната врата зад тях беше нарисуван силует на дългокоса танцьорка на пилон, наведена напред. Разтворените й крака очертаваха идеална, обърната надолу V-образна форма.
Гарсия тъкмо беше вдигнал ципа на гащеризона си от тайвек, когато видя, че партньорът му идва.
— Не забеляза ли, че вали? — попита той, когато Робърт стигна до заслона.
— Обичам дъжда — отвърна Хънтър и изтръска водата от косата си.
— Да, виждам. — Карлос му даде запечатан найлонов плик с бял гащеризон с качулка.
— Кой се е обадил? — попита Робърт и отвори плика.
— Стар бездомник — отговори полицаят най-близо до вратата, нисък и як, с лице като на булдог. — Каза, че понякога спи тук. Тази вечер искал да се скрие от дъжда.
— Къде е сега?
Ченгето посочи патрулната кола на двайсет и пет метра от мястото, където стояха.
— Кой разговаря с него? — Хънтър погледна Гарсия, който поклати глава.
— Току-що пристигнах.
— Сержант Травис — отвърна ченгето. — Той е с него.
Робърт кимна.
— Някой от вас влизал ли е вътре?
— Не. Дойдохме след криминалистите. Заповедите ни са да стоим навън, да си мокрим задниците и да играем ролята на пазачи на нощен клуб за вас, важните клечки от отдел „Убийства“.
Карлос се намръщи и погледна партньора си.
— Предполагам, че смяната ти е свършвала, когато са ти се обадили — рече Хънтър.
— Да. — Полицаят прокара два пръста по мустаците си.
Робърт дръпна ципа на гащеризона.
— Е, полицай…
— Дониковски.
— Е, добре, полицай Дониковски, сега вече може да изпълниш задължението си на пазач на нощен клуб. — Той кимна към вратата.
Гарсия се подсмихна.
Първата стая беше широка четири и половина метра и дълга шест метра. И нейните стени бяха изрисувани с графити. На пода се сипеше дъжд през прозорец без стъкла вляво от вратата. В единия ъгъл бяха натрупани изхвърлени консерви и опаковки от храна и стар сламеник. Подът беше осеян с боклуци. Робърт не видя кръв никъде.
Познатата силна светлина от прожектора на криминалистите струеше от следващата стая, откъдето се чуваха и приглушени гласове.
Докато се приближаваха до вратата, Хънтър долови смесица от миризми — предимно на застояла урина, мухъл и отпадъци, характерни за всяка стара, порутена сграда, понякога използвана от скитници. Имаше обаче и четвърта, по-слаба миризма, не като противната смрад на разлагащ се труп, а на нещо друго. Познаваше този мирис. Спря и подуши въздуха няколко пъти. С периферното си зрение забеляза, че партньорът му прави същото. Карлос пръв разпозна миризмата. Последния път, когато я беше помирисал, повърна веднага. И този път не беше по-различно.
76.
Втората стая беше по-малка от онази, в която бяха влезли, но еднаква по форма и състояние на разруха — издраскани с графити стени, прозорци без стъкла, купчини боклуци в ъглите и всевъзможни отпадъци, разпръснати на пода. Доктор Хоув и Майк Бриндъл стояха до врата в отсрещната стена, водеща към трета стая. На пода до тях беше поставен същият преносим тактически рентгенов апарат, който бяха използвали в мазето на детската градина в Гласъл Парк. На три крачки вляво от рентгена лежеше по гръб гола мъртва брюнетка от бялата раса. Хънтър видя отдалеч дебелия черен конец, използван за зашиването на устата и долната част на торса. Около трупа имаше съвсем малко кръв.
— Къде е Карлос? — попита съдебната лекарка. — Мислех, че те чака навън.
Робърт не отговори. Беше затаил дъх и не помръдваше. Стоеше абсолютно неподвижно, вперил очи в лицето на брюнетката. Кожата й беше придобила лек морав оттенък и това показваше събиране на кръв. Също като на предишните две жертви, долната част на лицето й беше подута от шевовете на устата. Ала въпреки това в нея имаше нещо познато. Почувства, че кожата му пламва, когато организмът му се изпълни с приток на адреналин.