— Робърт — извика патоанатомът.
Очите му най-после се фокусираха в нея.
— Добре ли си?
— Да.
— Къде е Карлос? Мислех, че е с теб.
— Тук съм — отговори Гарсия, който в същия миг влезе в стаята. Изглеждаше по-блед, отколкото преди минута. Странната лека миризма, която бяха доловили навън, беше по-силна в помещението. Той вдигна ръка към устата си и потръпна, докато се бореше стомахът му да не изригне отново.
Хънтър мълчаливо се приближи до трупа и приклекна. Лицето на жертвата беше започнало да подпухва. И без да я докосва, той разбра, че трупът е напълно вкочанен. Беше мъртва най-малко от дванайсет часа. Очите й бяха затворени, но чертите й изглеждаха познати — носът, очертанията на скулите, формата на брадичката. Робърт се наведе и огледа ръцете и пръстите й. Ноктите й бяха счупени или нащърбени. Въпреки моравото оцветяване на кожата й не видя големи хематоми. Нямаше и порезни рани или охлузвания. Подуването на тялото й не се дължеше на физическо насилие.
Робърт заобиколи от другата й страна. На дясното й рамо имаше едноцветна племенна татуировка.
Гарсия също оглеждаше трупа, запушил с ръка носа и устата си.
— Знаеш ли коя е тя? — попита доктор Хоув, като забеляза, че Хънтър непрекъснато поглежда лицето й. — И тя ли е художничка от списъка ти с изчезнали хора?
Карлос поклати глава.
— Мисля, че не съм я виждал. Лицето й е подуто, но май не беше в списъците.
— Не е художничка — отговори Робърт и се изправи, — а музикантка.
77.
Гарсия отмести очи към лицето на жертвата и се намръщи. Беше разгледал добре снимките на Катя Кудрова, след като Хънтър му разказа за нея. Жената на пода обаче не приличаше на Катя.
— Не е Катя Кудрова — каза Робърт, който прочете мислите на партньора си.
Карлос се намръщи още повече.
— Познаваш ли я? — попита.
— Струва ми се позната. Виждал съм я, но не мога да си спомня къде.
— Тогава откъде знаеш, че е музикантка? — попита Майк Бриндъл.
— Има мазоли на възглавничките на пръстите на лявата ръка освен на палеца, където мазолът е на първата става.
Бриндъл се колебаеше.
— Получават ги музикантите, които свирят на струнни инструменти — обясни Хънтър. — Онези на върха на пръстите са от натискането на струните, а на ставата на палеца е от плъзгането на ръката нагоре и надолу по грифа, например на цигулка, виолончело, китара или контрабас.
Доктор Хоув кимна.
— Единият ми лаборант се учи да свири на китара и все се оплаква, че пръстите адски го болят. И непрекъснато бели разкъсаните кожички около ноктите си.
Робърт се обърна и погледна към стаята, от която беше дошъл.
— В тази стая ли е намерена?
Бриндъл кимна.
— Точно на мястото, където е сега. За разлика от жертвата в Гласъл Парк сега не е необходимо да я обръщаме по гръб, за да използваме рентгена. Няма следи някой да е докосвал трупа.
Хънтър огледа тавана и стените.
— Какво има в следващата стая?
— Същото като тук и предишното помещение — отвърна доктор Хоув. — Графити и боклуци.
Робърт се приближи и отвори скърцащата врата. Прожекторът на криминалистите беше силен и осветяваше и следващата стая.
— Няма ли легло, маса, тезгях или нещо друго? На пода ли е била оставена?
— Не — поясни Бриндъл, вдигна глава и отмести поглед към тавана. — Горе.
Хънтър отново надникна в третата стая. Стълбището беше до стената вляво от вратата.
— Изпратих горе двама души да обработят местопрестъплението — продължи Майк. — Жената, изглежда, е била оставена върху дървена маса. — Той знаеше какво ще попита Робърт и кимна, преди да чуе въпроса. — Масата е повдигната на трийсетина сантиметра над земята на дървени блокчета, също като в Гласъл Парк.
— А думите?
Бриндъл кимна.
— „В теб е.“ Този път са написани на тавана.
Гарсия огледа набързо съседната стая.
— Успяла е да слезе от масата и надолу по стълбите, преди да умре?
— Преди да припадне — поправи го доктор Хоув и отново привлече вниманието на детективите. — Смъртта е настъпила по-късно, след огромни страдания.