Майърс не каза нищо.
Робърт се отдалечи от прозореца и започна да крачи из хола.
— Ако ми дадеш нейна снимка, може да ти помогна — предложи тя.
— Никой няма да я познае от снимките на местопрестъплението. Мъртва е от повече от дванайсет часа. Убиецът я е оставил там вчера или предишния ден. Провървя ни, че един бездомник е искал да се подслони на мястото тази вечер, иначе щеше да се е разложила, докато я открием. — Хънтър спря до библиотеката и разсеяно разгледа заглавията. Очите му се спряха на петата книга на най-горната лавица. — По дяволите!
— Какво стана?
Той прокара пръсти по гръбчето на книгата.
— Сетих се къде съм я виждал.
79.
Робърт трябваше да чака до седем и половина сутринта, за да разбере със сигурност коя е последната жертва. Централният филиал на обществената библиотека в Лос Анджелис на Западна пета улица лесно можеше да се нарече вторият му дом, защото прекарваше много време там. Отваряха в десет сутринта, но той познаваше повечето служители и знаеше, че една от тях, Мария Торес от Архивите, винаги отива на работа много рано.
Оказа се прав. Беше виждал лицето на жертвата. Беше минавал покрай снимката й много пъти, докато отиваше в отдел „Изкуство, музика и развлечения“ на втория етаж в библиотеката. Единият й аудиодиск, „Стъпване на пръсти“, беше поставен на средната лавица в изложбата „Ние препоръчваме“ в секцията за джаз. Изложбата гледаше към главния коридор и показваше черно-бяла снимка в едър план на лицето й.
От библиотеката Хънтър отиде в моргата двайсет минути след като доктор Хоув му се обади и му каза, че е приключила с аутопсията. Гарсия вече беше там.
Съдебната лекарка беше изтощена. Никакъв грим не можеше да скрие тъмните сенки под очите й, които сякаш бяха хлътнали по-навътре в черепа й. Кожата й беше бледа, сякаш не беше виждала слънце от месеци. Раменете й бяха прегърбени, все едно й беше трудно да носи някакво невидимо бреме.
— Като гледам, никой от нас не е спал много — отбеляза Карлос, когато видя натежалите клепачи на партньора си, който се приближи до тях на входа на залата за аутопсии. — Звънях ти вкъщи…
— Бях в библиотеката — отвърна Робърт.
Гарсия направи гримаса и погледна часовника си.
— Свършиха ли ти се книгите у дома?
— Знаех си, че съм виждал жертвата. Името й е Джесика Блек. — Той извади компактдиск от джоба си.
Карлос и доктор Хоув погледнаха обложката.
— Вътре има още една снимка — добави Робърт.
Патоанатомът измъкна брошурката и я разгърна.
Там имаше снимка на Джесика в цял ръст, облегнала се на тухлена стена. Китарата й беше подпряна до нея. Беше с черна риза без ръкави, сини дънки и черни каубойски ботуши. Татуировката на дясното й рамо се виждаше ясно. Доктор Хоув веднага разбра, че татуировката е абсолютно същата като на мъртвата жена на масата за аутопсии. Беше я гледала достатъчно дълго.
— Научих коя е преди петнайсетина минути — обясни Хънтър. — Обадих се от колата на оперативния отдел и ги помолих да ми дадат адрес и каквото друго могат да намерят за нея. Ще го проверим, щом излезем оттук. Няма я в списъците на отдел „Изчезнали лица“. Никой не е съобщил, че е изчезнала.
Влязоха мълчаливо в залата за аутопсии, застанаха до масата и впериха очи в лицето на Джесика. Конците бяха извадени от устните й, но белезите бяха останали. Около устата й имаше драскотини. Хънтър разбра, че Джесика си ги е направила сама, докато отчаяно е драла с нокти шевовете. Никой не можеше дори да си представи колко е страдала.
— Оказахме се прави — наруши мълчанието доктор Хоув. — Убиецът я е изгорил отвътре.
Гарсия потрепери.
— Как?
— Използвал е точно каквото мислехме. Пъхнал е в нея сигнална ракета.
Карлос затвори очи и отстъпи назад. От това беше лекият мирис на изгоряла човешка плът в старото депо, от който му стана лошо. Тази миризма не се забравяше. И той не я беше забравил.
— Е, не е точно сигнална ракета, но разновидност — поправи се патоанатомът и посочи дългия плот, където на поднос беше поставена метална тръба, дълга тринайсет сантиметра и с диаметър два и половина сантиметра. — Това е алуминиевата тръба, която извършителят е сложил в жертвата.
Робърт се приближи да я разгледа по-добре. Единият край на тръбата беше запоен. Никой не каза нищо и доктор Хоув продължи:
— Сигналните или предупредителните ракети се намират лесно. Има ги във всяка лодка на пристанището и дори в комплектите за пътна безопасност, които може да се купят навсякъде. Те обаче не са единствените ракети, които може да си вземеш… или да направиш. — Тя млъкна и отново погледна алуминиевата тръба върху подноса.