— Ти видя снимките в стаята му, нали? Той е обсебен от Лора Мичъл от години. Манията му е чиста и неувяхваща любов и надделява над трезвото мислене. Разбира се, Смит е знаел, че е опасно да ходи там и че може да го заловят, но не е можел да превъзмогне желанието си. Трябвало е да разбере, да се увери, че тя е добре.
— Нещо като пристрастеност?
— По-силно от пристрастеност, капитане. Натрапчив, непреодолим импулс. — Хънтър се обърна към полицая в стаята: — Той поиска ли адвокат?
— Още не. Иска да говори с теб.
Всички погледи се насочиха към Робърт.
Той се втренчи в Джеймс Смит.
— Добре.
82.
Очите на Джеймс Смит се стрелнаха към Хънтър веднага щом детективът влезе в стаята за разпити.
— Аз съм детектив Робърт Хънтър от специалната секция на отдел „Убийства“. Преди два дни говорихме по телефона. — Хънтър сложи на металната маса поднос с кафеник и две чаши. — Кафе?
— Тя е била отвлечена и убита, нали? — Смит беше нервен и разтревожен.
— Прясно е. — Робърт напълни двете чаши и плъзна едната към Джеймс. — Като гледам, нуждаеш се от кафе.
Смит не откъсваше поглед от лицето на детектива.
— Лора е била отвлечена и убита, нали? — Този път въпросът му прозвуча като молба.
Робърт издърпа стола срещу него, отпи от кафето си и седна.
— Казаха ми, че ме арестуват за отвличането и убийството на Лора Мичъл.
— Да, тя беше отвлечена… и убита — отговори Хънтър и после замълча за секунда. — Всички в участъка са заложили на теб. Мислят, че ти си го направил.
Джеймс Смит затвори очи и въздъхна тежко.
— Кога?
Робърт го погледна.
— Кога е била убита? — В гласа на Смит прозвуча болка.
— Няколко дни, преди да почукаме на вратата ти.
Джеймс продължаваше да гледа Робърт, но погледът му стана унесен, сякаш мислите му бяха някъде далеч.
— Знаем, че си говорил с Лора в последната вечер на изложбата й в художествената галерия „Даниъл Росдейл“. И видяхме стаята в апартамента ти.
— Имам право на адвокат, нали? — попита задържаният.
— Разбира се, но аз не съм дошъл да те разпитвам.
Джеймс се подсмихна.
— Сериозно? И какво е това? Дружески разговор? Дошъл си да ми станеш приятел?
— В момента не е лошо да имаш приятели.
— Приятелите няма да помогнат. Нали каза, че всички са заложили на мен. Вече си решил. Ще повярваш каквото искаш да вярваш, независимо от всичко.
— Опитай. — Хънтър се наведе напред.
Смит насочи вниманието си към еднопосочното стъкло и напрежението му се засили.
— Мислиш ли, че бих наранил Лора… по някакъв начин? — Той отново отмести поглед към Робърт. — Обичам я по начин, който ти никога няма да разбереш.
— Любов, която задушава сърцето ти и те държи буден нощем? Любов, която те кара да дишаш трудно, когато тя е наблизо, дори ако не те забелязва? Любов, при която ако трябва да чакаш вечно само за едно докосване или целувка, ще го направиш?
Джеймс не отговори.
— Да, знам за каква любов говориш.
Смит сключи пръсти толкова силно, че кокалчетата им побеляха.
— Така ли я обичаш? — Нещо в гласа на Хънтър накара Джеймс да повярва, че детективът може би го разбира.
— Познавах Лора от банката много преди тя да стане известна художничка. — Смит тъжно поклати глава. — Тя обаче не ме познаваше. Не ме забелязваше. Сигурно не знаеше, че съществувам. Говорих с нея няколко пъти в стаята за кафе. Лора се държеше добре, но всеки път трябваше да се представям. Не бях достатъчно важен или привлекателен, за да запомни кой съм. — Очите му се изпълниха с тъга. — Дори не бях поканен на прощалния й купон.
В съседната стая капитан Блейк се обърна към Гарсия:
— Трябват ни имената и снимките на всички банкови служители в отдела на Лора Мичъл по време на последните й шест месеца там.
Той веднага вдигна телефона.
— Залавям се.
Джеймс отпусна ръце.
— Останах в банката още две години, след като Лора напусна, но следях кариерата й от самото начало. Прочетох всяка статия за нея и ходих на всичките й изложби. Дори започнах да харесвам и да ценя изобразителното изкуство. — В очите му се прокрадна лека увереност. — И после един ден се погледнах в огледалото и реших, че съм достатъчно важен и привлекателен, за да ме забележи, и само трябва да изгладя някои ръбове.