Робърт плисна още малко вода на лицето си и намокри косата си. Мракът, спотайващ се в него, беше дълбок и непрогледен.
Стратън беше казал, че ще се върне в Лос Анджелис, колкото може по-скоро — по някое време днес — и че веднага ще му се обади. Трупът на Джесика Блек трябваше да бъде официално идентифициран.
Гарсия четеше нещо на екрана на компютъра си, когато Робърт влезе в кабинета и се приближи до бюрото си.
— Добре ли си? — попита Карлос. Разбираше колко трудни са тези обаждания.
Той кимна.
— Да. Само трябваше да се разхладя, това е всичко.
— Сигурен ли си? Не изглеждаш добре.
Хънтър отиде до таблото със снимките и за пореден път разгледа фотографиите на трите жертви.
— Робърт — извика Гарсия.
Хънтър се обърна към него.
— Интервалът между отвличането и убийствата на жертвите намалява.
— Да, забелязах — съгласи се Карлос. — Кели Дженсън е отвлечена първа и е била убита три седмици по-късно. Лора Мичъл е била похитена седмица след Кели, но е умряла първа. Още не знаем със сигурност, но Джесика Блек е изчезнала преди не повече от пет дни, а я откриха мъртва вчера. Периодът намалява от седмици на дни. Или Джесика Блек не е загубила време да премахне илюзиите му, или той е загубил търпение.
Робърт не каза нищо.
Гарсия се облегна назад и се почеса по брадичка.
— Тъкмо проверявах резултатите от националното издирване на жертви брюнетки със зашити устни и полови органи, или и двете.
— И?
— Нищо, по дяволите. Повечето случаи датират от четиринайсет-петнайсет години. По-назад нямаме нищо.
Хънтър се замисли.
— Мамка му.
— Какво?
— Полицейските архиви започнаха да се дигитализират… кога? Преди десет-дванайсет години?
— Нещо такова.
— Проблемът е, че броят на случаите всеки ден е толкова огромен, че повечето полицейски участъци в страната нямат достатъчно бюджет и персонал да работят с данните преди това. Повечето случаи, по-стари от петнайсетина години, вероятно стоят в кашони и тънат в прах в складове в мазета. Проучванията в базата-данни никога няма да стигнат до тях.
— Страхотно. И дори да сме прави, но да се е случило преди повече от петнайсет години, няма да разберем.
Робърт вече пишеше на клавиатурата на компютъра си.
— Полицейските досиета и бази-данни може и още да не са качени изцяло в компютри, но…
Карлос зачака, но партньорът му не довърши изречението си.
— Но какво?
— Но вестниците са качени. Колко съм глупав. Трябваше да търся и в националните новинарски архиви.
Двамата дълго се ровиха в интернет и базите данни на определени вестници и прочетоха всичко, което се появи според критерия на търсенето им. След три и половина часа Гарсия започна да чете статия отпреди двайсет години в местен вестник и по гърба му полазиха ледени тръпки.
— Робърт — извика той, подпря лакти на бюрото, преплете пръсти, присви очи и се вгледа в екрана. — Мисля, че открих нещо.
84.
Лос Анджелис беше Меката на водните нощни клубове и съществуването на местни барове като „Стая за алиби“ беше благословия. Заведението съществуваше от дните на задимени от цигари помещения и пиянски игри на билярд. Имаше само една зала със стар килим, редица местни жители, притиснали кореми до бара, билярдна маса с неопределени геометрични линии, джубокс, пълен с рок албуми, и най-хубавата атракция за кръчма на всички времена — евтин алкохол.
Уитни Майърс забеляза Ксавиер Нунес веднага щом влезе в бара. Той седеше до ниска дъбова маса до прозореца в лявата страна на заведението. На масата пред него имаше две бутилки бира и кошничка с царевични питки тортиля.
Нунес беше странен на вид индивид на трийсет и пет години, с обръсната глава, продълговато заострено лице, големи черни очи, големи уши, малък крив нос, сипаничава кожа и толкова тънки устни, че сякаш бяха нарисувани с маркер. На тениската му пишеше: „Кажи на циците си да престанат да ме зяпат.“
Нунес беше един от информаторите, на когото тя плащаше щедро, когато искаше да научи нещо. Работеше в Окръжната лаборатория по съдебна медицина в Лос Анджелис.
— Готина фланелка — подхвърли Уитни, когато се приближи до масата му. — Мацките сигурно падат в краката ти, щом я облечеш.