Той отпи от бирата си и я погледна. Накани се да коментира забележката й, но Уитни се усмихна и той направо се разтопи.
— Е, какво имаш за мен?
Нунес взе найлонова папка от стола до него.
— Трудно се сдобих с тях — каза със силен пуерторикански акцент.
Майърс седна срещу него.
— Затова ти плащам добре, Ксавиер. — Тя посегна към папката, но Нунес я дръпна.
— Да, изключително трудно е да се добереш до случаите със специални обстоятелства. Може би заслужавам повечко.
Този път в усмивката на Уитни нямаше и капка сърдечност.
— Не започвай пак, скъпи. Мога да бъда много мила, когато играеш по правилата. Знаеш, че ти плащам предостатъчно. Но ако искаш да играеш грубо, повярвай ми… — сложи ръка върху неговата и я стисна леко, но твърдо, — мога да бъда истинска кучка. Няма да искаш да си играеш с мен. Затова сигурен ли си, че настояваш?
Нещо в гласа и докосването й накара устата на Нунес да пресъхне.
— Хей, пошегувах се. Знам, че ми плащаш достатъчно. Имах предвид по-скоро… ти и аз… да вечеряме… някой път… може би…
Сърдечността се завърна в усмивката й.
— Привлекателен си, Ксавиер, и вече съм ти навита — излъга Майърс.
Той наклони глава на една страна.
— Бих се задоволил с безсмислен секс.
Тя най-после взе папката от него.
— А задоволява ли те онова, за което се споразумяхме? — попита Уитни.
— Да, разбира се.
Тя отвори папката. Първата снимка беше на лицето на Кели Дженсън. Конците на устните й още не бяха махнати. Уитни я гледа няколко секунди. Въпреки че Хънтър й го каза, снимките внесоха ново измерение на злото в престъплението.
Премина към следващия фотос и се вцепени. Снимката показваше другите шевове на тялото на Кели Дженсън. Робърт не беше споменал за тях. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да продължи по-нататък. Следващата фотография беше на цялото тяло на Кели Дженсън. Уитни я разгледа внимателно.
— Къде са порезните рани? — промълви, но Ксавиер я чу.
— Рани? Няма.
— Казаха ми, че убиецът е използвал нож, за да убие жертвата.
— Да, но не я е срязал отвън.
Тя го погледна недоумяващо.
— Пъхнал го е в жената.
Кожата й настръхна.
— И не бях виждал такъв нож. Има го на снимка.
Уитни бързо прелисти снимките, докато я намери.
— Господи… Какво е това, за Бога?
Очевидно имаха работа с чудовище. Майърс трябваше да намери Катя. Незабавно.
85.
Хънтър вдигна глава от екрана на компютъра си. Гарсия беше вперил поглед в монитора си и бе сбърчил чело.
— Какво откри?
След още няколко секунди Карлос най-сетне погледна партньора си.
— Статия отпреди двайсет години.
— За какво?
— Семейно убийство и самоубийство. Съпруг разбрал, че жена му спи с друг, превъртял, убил другия мъж, десетгодишното си дете и съпругата си и накрая си пръснал черепа с ловната пушка.
Робърт се намръщи.
— Да, и…
— Оттук става интересно. Пише, че съпругът зашил части от тялото на жена си, преди да я убие.
Хънтър отвори широко очи.
— Но това е всичко. Не се споменава кои части.
— Застрелял ли е съпругата си?
— Също не пише и това е странното. Историята можеше да бъде много по-подробна, но статията е съвсем кратка.
— Къде се е случило това? — Робърт стана и се приближи до бюрото на партньора си.
— В Северна Калифорния, Хийлдсбърг в Сонома Каунти.
Хънтър взе компютърната мишка на Гарсия и превъртя репортажа надолу и нагоре. Състоеше се от петстотин думи. Карлос беше прав. Описваше се съвсем накратко какво се е случило. Нямаше конкретни детайли освен за замесените. Жертвите бяха Емили и Андрю Харпър — майка и син — и любовникът на Емили, Нейтън Гарднър. Съпругът Рей Харпър бе екзекутирал тримата и после се беше застрелял в спалнята. Имаше две снимки. По-голямата показваше двуетажна къща с бяла фасада и безупречна морава, опасана с жълта полицейска лента. На улицата бяха паркирани три патрулни коли. На другата страна се виждаше как двама полицаи изнасят черен чувал с труп от предната врата. Изглеждаха потресени.
— Това ли е единствената статия? — попита Робърт. — Няма ли продължение?
Карлос поклати глава.
— Не. Проверих. Нищо за случая „Харпър“ преди или след онази дата. И това не е за вярване.