— Това е част от вируса. Той инструктира системата при обратни обаждания да включва разговора в сметката на някаква телефонна кредитна карта. Така че обажданията никога не могат да се появят в сметките на Бюрото. Включени са в сметките на бащата на Голт.
— Невероятно — казах.
— Очевидно Голт знае номера на картата на баща си и кода му.
— А той дали знае, че синът му я използва?
Един от телефоните иззвъня. Луси го вдигна.
— Да, господине — каза тя. — Знам. Бяхме съвсем близо. Разбира се, ще ви донеса разпечатките веднага. — После затвори. — Мисля, че никой не му е съобщавал за това — каза племенницата ми.
— Никой не е съобщил нищичко на Пейтън Голт.
— Точно така. А това беше господин Уесли.
— Трябва да говоря с него — казах. — Искаш ли аз да му занеса разпечатките?
Луси отново се бе вторачила в монитора. Обичайният фон се бе върнал на него и бляскави триъгълници бавно плуваха по него и един до друг, като че ли геометричните фигури правеха любов.
— Можеш да му ги занесеш — отговори тя и написа „Феномен“. — Преди да отидеш… О, чака те някаква поща.
— Колко? — запитах и се доближих до нея.
— Само едно писмо засега — отвърна тя и го отвори.
Съобщението гласеше: „Какво е златна амалгама?“.
— Е, вероятно ще получим доста подобни съобщения — отсъди Луси.
Сали отново бе дежурна отпред, когато се върнах във фоайето на академията, и ме въведе, без да ме тормози с регистрации и посетителски пропуски. Тръгнах устремено по дългия бежов коридор, покрай пощата и през залата за почистване на оръжия. Винаги бях харесвала миризмата на препаратите за смазване на оръжия.
Самотен мъж в анцуг продухваше цевта на пушката си. Редиците черни плотове бяха голи и идеално излъскани. Помислих си за хилядите курсисти, мъже и жени, които бях виждала тук през всички тези години, за безбройните пъти, когато самата аз бях стояла до плота, почиствайки пистолета си. Бях наблюдавала младите агенти да идват и да си отиват, да тичат, да се бият, стрелят и потят. Бях ги учила и се бях тревожила за тях.
Натиснах копчето на асансьора, качих се и слязох на долното ниво. Няколко от агентите седяха в кабинетите си и учтиво ми кимнаха, когато минах покрай тях. Секретарката на Уесли беше в отпуска. Преминах край бюрото й и почуках на затворената врата. Чух гласа на Уесли и скърцането на стол. Той дойде до вратата и я отвори.
— Здрасти — каза той изненадано.
— Това са разпечатките, които поиска от Луси — съобщих и му ги подадох.
— Благодаря ти. Моля, влез.
Уесли си сложи очилата и прегледа съобщението от Голт.
Беше свалил сакото си. Бялата му риза бе посмачкана около кожените тиранти. Беше се изпотил и имаше нужда от бръснене.
— Още ли си отслабнал? — запитах.
— Никога не се качвам на кантара — отговори той, като ме погледна над очилата и седна зад бюрото си.
— Не изглеждаш здрав.
— Той започва все повече да откача — каза Уесли. — Вижда се от съобщението му. Става по-неспокоен и дързък. Смятам, че към края на уикенда ще можем да определим къде се намира.
— И тогава? — запитах неубедено.
— Ще изпратим ЕСЗ.
— Разбирам — казах сухо. — Те ще скочат от хеликоптерите и ще взривят сградата, където е Голт.
Уесли отново ме погледна и остави документите на бюрото си.
— Ядосана си — установи той.
— Не, Бентън. Не съм ядосана по принцип, а съм ужасно ядосана на теб.
— Защо?
— Помолих те да не намесваш Луси.
— Нямаме избор.
— Винаги има избор. Не ми пука кой какво казва.
— За откриването на Голт сега тя е единствената ни надежда. — Уесли замълча и ме погледна в очите. — А и тя има собствен мозък.
— Да, има. Точно това имам предвид. Луси няма копче за изключване. Невинаги разбира какво е това граница.
— Няма да й позволим да направи нищо, което би я изложило на риск.
— Тя вече е изложена на риск.
— Трябва да я оставиш да порасне, Кей.
Втренчих се в него безмълвно.
— Тази пролет Луси завършва университета. Вече е голям човек.
— Не искам тя да се връща тук.
Уесли се усмихна леко, но очите му бяха изморени и тъжни.
— Надявам се, че ще се върне тук. Имаме нужди от агенти като нея и Джанет. Имаме нужда от всички, които можем да привлечем.