По изражението на лицето на човека си личеше, че портата на пътя не би трябвало да е отворена.
— Това е частна собственост — спокойно каза той.
Ако Темпъл Голт бе негов син, той не приличаше на баща си. Този човек имаше гъста, посивяла коса и дълго, обветрено лице. Носеше бежов панталон и проста сива фланела с качулка.
— Търся Пейтън Голт — съобщих, като го погледнах в очите и стиснах куфарчето си.
— Портата трябваше да е затворена. Не видяхте ли надписа „Не влизай“? Заковал съм такива знаци на хиляда места. Защо търсите Пейтън Голт?
— Това мога да кажа само на самия Пейтън Голт — отговорих.
Той ме огледа внимателно. В очите му се четеше нерешителност.
— Не сте журналистка, нали?
— Не, господине, не съм. Аз съм главният съдебен лекар на Вирджиния — казах и му подадох картата си.
Той се облегна на вратата, като че ли му стана лошо.
— Господи, имай милост — прошепна той. — Защо хората не ни оставят на мира?
Не можех дори да си представя какво ли бе душевното му наказание за това, което бе създал, тъй като бях сигурна, че някъде дълбоко в бащинското си сърце той все още обича сина си.
— Господин Голт — казах нежно. — Моля ви, позволете ми да поговоря с вас.
Той постави ръце на очите си, за да спре сълзите. Бръчките по загорялото му чело се задълбочиха. Слънцето внезапно проби облаците и огря наболата му брада.
— Не съм тук от любопитство — продължих. — Моля ви, нека поговорим.
— Още от деня, когато се роди, той не беше наред — каза Пейтън Голт и избърса очите си.
— Знам, че това е ужасно за вас. Необясним кошмар. Но ви разбирам.
— Никой не може да разбере — възрази той.
— Моля ви, позволете ми да опитам.
— Нищо добро няма да излезе от това.
— Само добро може да излезе — уверих го. — Тук съм, за да извърша нещо правилно.
Той ме погледна несигурно.
— Кой ви изпрати?
— Никой. Сама реших да дойда.
— Тогава как ни намерихте?
— Попитах — отговорих и му разказах къде.
— Май не ви е много топло в това сако.
— Достатъчно топло.
— Добре — каза той. — Да отидем на кея.
Кеят му минаваше през блата, които се простираха до хоризонта, където едва се виждаха островите Бариър. Облегнахме се на парапета и се загледахме в пълзящите из калта раци.
— По време на Гражданската война тук имало около двеста и петдесет роби — каза той, като че ли бяхме дошли тук, за да водим празен, приятелски разговор. — Преди да си тръгнете, трябва да се отбиете до църквата. От нея е останала само вехта черупка и ръждясала ограда от ковано желязо около гробището.
Оставих го да говори.
— Разбира се, гробовете били ограбени преди много години, а църквата била построена в 1740 година.
Мълчах. Той въздъхна и погледна към океана.
— Нося снимки, които искам да ви покажа — казах тихо.
— Знаете ли — разчувствано продължи той, — онова наводнение като че ли беше наказание за нещо, което съм направил. Родил съм се на онази плантация в Олбъни. Тя бе издържала почти два века войни и лошо време. После ни удари бурята и река Флинт се надигна повече от десет метра. Щатската и военната полиция барикадираха всичко. Но водата достигна тавана на дома ми и напълно съсипа дърветата. Не че някога сме живели само от приходите от пекановите дървета. Но за известно време ние с жена ми живяхме като скитници в един приют заедно с още около триста човека.
— Синът ви не е причинил това наводнение — казах меко. — Дори той не може да причини природно бедствие.
— Е, вероятно стана по-добре, че се преместихме. В старата къща непрестанно идваха хора, които искаха да видят къде е израснал. А това просто съсипа нервите на Рейчъл.
— Рейчъл е съпругата ви?
Той кимна.
— А дъщеря ви?
— Това е другата тъжна история. Наложи се да изпратим Джейн на запад, когато беше на единайсет години.
— Това ли е името й? — попитах зашеметена.
— Всъщност името й е Рейчъл, но второто й име е Джейн. Не знам дали това ви е известно, но Темпъл и Джейн са близнаци.
— Нямах представа — отговорих.