Той се замисли.
— Ами нали разбирате, Рейчъл се занимава с това.
— Жена ви със запис ли е изпратила парите или с чек?
— Май не познавате дъщеря ми. Никой не би й осребрил чек. Рейчъл й изпраща записи редовно, защото Джейн трябва да пие лекарства, за да предотврати припадъците си. Получава ги заради онова, което се случи с главата й.
— Къде бяха изпратени парите?
— В един от офисите на „Уестърн Юнион“. Рейчъл може да ви каже кой точно.
— А синът ви? Имате ли връзка с него?
Лицето му помръкна.
— Никаква.
— Никога ли не се е опитвал да си дойде у дома?
— Не.
— А тук? Той знае ли, че сте тук?
— Единствената връзка, която бих осъществил с Темпъл, е ако съм с двуцевка в ръка — каза той и мускулите на челюстта му потръпнаха. — Не давам и пет пари за това, че ми е син.
— Знаете ли, че той използва телефонната ви карта?
Господин Голт се изправи и изтърси пепелта от цигарата си.
— Не е възможно.
— Жена ви ли плаща сметките?
— Да.
— Ясно — казах.
Той хвърли цигарата си в калта и един рак тръгна към нея.
— Джейн е мъртва, нали? — запита той. — Вие сте съдебен лекар и точно за това сте тук, нали?
— Да, господин Голт. Ужасно съжалявам.
— Усетих го, още когато ми съобщихте коя сте. Малкото ми момиченце е онази жена, която казват, че Темпъл е убил в Сентръл Парк.
— Затова съм тук — казах. — Но се нуждая от помощта ви, за да докажа, че това е дъщеря ви.
Той ме погледна в очите. Усетих известно облекчение. Пейтън Голт се стегна и почувствах гордостта му.
— Госпожо, не искам тя да е погребана в някакъв скапан просешки гроб. Искам да е тук, при мен и Рейчъл. Джейн вече може да живее с нас, тъй като е прекалено късно Темпъл да я нарани.
Тръгнахме по кея.
— Ще направя всичко възможно това да стане — казах, надвиквайки вятъра, който люлееше тревата и рошеше косите ни. — Всичко, от което се нуждая, е проба от кръвта ви.
18.
Преди да влезем в дома му, господин Голт ме предупреди, че жена му не се справя много добре с общуването с хора. Той ми обясни, колкото се може по-деликатно, че Рейчъл Голт никога не е успявала да се изправи срещу истината за безнадеждната съдба на децата си.
— Не че ще получи припадък — меко ми обясни той, докато се качвахме по стълбите. — Но просто няма да го приеме, ако разбирате какво искам да кажа.
— Вероятно предпочитате да видите снимките тук — предложих.
— Снимките, на които е Джейн? — изморено запита той.
— Да, нейните, а и снимки с отпечатъци.
— Отпечатъци? — учуди се той и прокара мазолестите си пръсти през косата си.
— Помните ли дали тя е притежавала чифт войнишки ботуши? — попитах.
— Не — бавно поклати глава той. — Но Лутър имаше доста подобни неща.
— Знаете ли кой номер е носил брат ви?
— Кракът му беше доста по-малък от моя. Предполагам, че е носил седем и половина или осем.
— А дали може някога да е дал чифт от ботушите си на Темпъл?
— Ъъ — кратко изсумтя той. — Единствената възможност Лутър да даде ботуши на това момче, е само ако те са били на краката на Лутър и с тях е ритал задника на Темпъл.
— Ботушите може да са принадлежали на Джейн.
— О, разбира се. Тя и Лутър вероятно са носели един и същи номер. Джейн беше едро момиче. Всъщност беше почти колкото Темпъл. Винаги съм подозирал, че това е част от проблема му.
Господин Голт би стоял на силния вятър и говорил цял ден. Просто не искаше да отворя куфарчето си, защото знаеше какво ще види вътре.
— Не е необходимо да се занимаваме с това. Не е нужно да гледате нищо — казах. — Можем да използваме ДНК тест.
— Ако не ви затруднява — каза той с навлажнени очи и се протегна към вратата. — Май ще е по-добре да съобщя на Рейчъл.
Антрето на къщата беше боядисано в бяло с тънка рамка от бледосиво. Стар месингов полилей висеше от високия таван, а елегантна вита стълба водеше към втория етаж. Във всекидневната имаше английски антики, ориенталски килими и великолепни маслени портрети от далечното минало. Рейчъл Голт седеше на твърдо канапе с ръкоделие в скута си. През вратата на трапезарията видях, че бродерии покриват всички столове вътре.
— Рейчъл? — каза господин Голт и застана пред нея като свенлив ерген с шапка в ръка. — Имаме гости.