— Знам, че не искате и някой друг да умре.
Госпожа Голт затвори очи.
— Моля ви — настоях.
— Сега си лягам.
— Какво?
— Рейчъл — господин Голт се върна в стаята. — Няма никакъв лед. Не знам какво е станало.
— Да поспя.
Загледах съпруга й объркано.
— Сега си лягам да поспя, моля Бога да пази душата ми — каза той и погледна към нея. — Казвахме тази молитва с децата всяка вечер, когато бяха малки. За това ли мислиш, скъпа?
— Пробен въпрос за „Уестърн Юнион“ — отговори тя.
— Защото Джейн не е имала удостоверение за самоличност — казах. — Разбира се. Те са я карали да отговори на пробен въпрос, за да се уверят, че има право да вземе парите и рецептата си.
— О, да. Винаги това използвахме. Години наред.
— А за Темпъл?
— И за него също.
Господин Голт потърка лицето си.
— Рейчъл, не си му изпращала пари, нали? Моля те, не ми казвай…
— Това са си мои пари. И аз имам собствени пари от семейството ми, също като теб — прекъсна го тя и възобнови ръкоделието си.
— Госпожо Голт — казах, — Темпъл знаеше ли, че Джейн трябва да получи пари от вас в „Уестърн Юнион“?
— Разбира се, че знаеше. Той е неин брат. Каза, че ще ги вземе вместо нея, защото тя не се чувствала добре. Онзи кон, който я хвърли на земята… Но тя никога не е била с ясен разум като Темпъл… А и на него изпращах по малко.
— Колко често изпращахте пари? — запитах отново.
Тя завърза конеца на възел и се огледа наоколо, като че ли бе загубила нещо.
— Госпожо Голт, няма да напусна дома ви, докато не ми отговорите на въпроса, или не ме изхвърлите.
— След като Лутър умря, нямаше кой да се грижи за Джейн, а тя не искаше да си дойде тук. Не искаше да бъде и в някой от онези домове. Затова, когато отиваше някъде, ми съобщаваше, а аз й помагах, доколкото мога.
— Никога не си ми казвала — съкрушено отбеляза мъжът й.
— Откога Джейн е в Ню Йорк?
— От първи декември. Изпращах й по малко пари от време на време. Веднъж петдесет долара, друг път сто. Последните изпратих миналата събота. Затова знам, че тя е добре. Минала е теста. Значи е стояла пред пощенските служители.
Зачудих се откога ли Голт прибираше парите на нещастната си сестра. Мразех го и го презирах със страст, която дори ме плашеше.
— Не й харесало във Филаделфия — продължи госпожа Голт, като заговори по-бързо. — Тя беше там, преди да отиде в Ню Йорк. Някакъв град на братската любов или нещо такова. Някой откраднал флейтата й. Грабнал я направо от ръцете й.
— Тенекиената свирка ли? — запитах.
— Саксофонът й. Знаете ли, баща ми свиреше на цигулка.
Ние с господин Голт се вторачихме в нея.
— Сигурно са откраднали саксофона й. Господи, не знам всички места, където е била. Скъпи? Помниш ли как Джейн дойде тук за рождения си ден и отиде на разходка между пекановите дървета с кучето?
— Това беше в Олбъни. Вече не се намираме там.
Рейчъл Голт затвори очи.
— Тя беше на двайсет пет и още никой не я беше целувал. — Тя леко се засмя. — Спомням си как свиреше на пианото и пееше „Честит рожден ден“. После Темпъл я заведе до конюшнята. Тя ходеше навсякъде с него. Никога не разбирах защо, но Темпъл може да бъде много очарователен.
През миглите й се процеди сълза.
— Тя излезе да поязди онзи проклет кон и повече не се върна — изхлипа тя. — О, Пейтън, оттогава не съм виждала малкото си момиченце.
Той отвърна с треперещ глас:
— Темпъл я е убил, Рейчъл. Това не може да продължава вечно.
Потеглих обратно към Хилтън Хед и се качих на ранния вечерен полет до Шарлът. Оттам излетях за Ричмънд и си прибрах колата. Не се върнах у дома. Изпитвах чувство за неотложност, което сякаш палеше огън под мен. Не можах да се свържа с Уесли в Куантико, а Луси не отговори на нито едно от обажданията ми.
Беше почти девет часа, когато минах покрай черните артилерийски стрелбища и бараките. От двете страни на пътя дърветата хвърляха гъсти сенки. Бях нервна и изморена, но се оглеждах за знаци и пресичащи сърни. В огледалото ми за обратно виждане проблеснаха сини светлини. Не можех да определя каква е колата, но знаех, че не е патрулна, тъй като те имаха повече лампи отгоре.
Продължих да шофирам. Спомних си случаи, в които сами жени бяха спирали, защото мислели, че зад тях има ченгета. Хиляди пъти в миналото бях предупреждавала Луси никога да не спира заради немаркирана кола, особено нощем. Колата почти ме удари, но не спрях, докато не стигнах будката на охраната на академията.