Немаркираната кола спря зад мен и след секунда военен полицай в униформа застана до вратата ми с изваден пистолет. Сърцето ми като че ли спря.
— Излезте и вдигнете ръце във въздуха! — нареди той.
Седях, без да помръдвам.
Той отстъпи назад и осъзнах, че дежурният от охраната говори с него. После дежурният излезе от будката си и военният полицай почука по стъклото ми. Свалих прозореца, а военният отпусна пистолета си, без да сваля поглед от мен. Не изглеждаше и ден по-възрастен от деветнадесет.
— Ще трябва да излезете от колата, госпожо. — Военният беше враждебно настроен, тъй като се бе изложил.
— Ще изляза, ако приберете оръжието си и се махнете от пътя ми — казах, докато часовоят от академията отстъпваше назад. — Имам пистолет между предните седалки. Казвам ви, за да не се стреснете после.
— Вие от отдела за борба с наркотиците ли сте? — запита той, като огледа мерцедеса ми.
Над устните му имаше нещо като мустаци, които приличаха на сивкаво петно. Кръвта ми закипя. Знаех, че ще се прави на мъж, тъй като дежурният го наблюдаваше.
Излязох от колата. Сините светлини от сигналните лампи пулсираха по лицата ни.
— Дали съм от отдела за борба с наркотиците?
— Да.
— Не.
— От ФБР ли сте?
— Не.
Той се обърка още повече.
— Тогава каква сте, госпожо?
— Съдебен лекар.
— Кой е началникът ви?
— Нямам началник.
— Госпожо, трябва да имате началник.
— Губернаторът на Вирджиния.
— Ще трябва да видя шофьорската ви книжка.
— Не и докато не ми кажете в какво ме обвинявате.
— Шофирахте с превишена скорост в ограничена зона. И се опитахте да избягате.
— Всички ли, които се опитват да избягат, отиват право към будката на охраната на ФБР?
— Трябва да видя шофьорската ви книжка.
— Позволете ми да ви попитам, редник — казах, — защо смятате, че не спрях на онзи забравен от бога път посред нощ?
— Наистина не знам, госпожо.
— Немаркирани коли рядко спират нарушители на правилника за движение, но психопатите често го правят.
Ярките сини светлини играеха по отчайващо младото лице. Той вероятно дори не знаеше какво е това психопат.
— Никога няма да спра за немаркирания ви шевролет, дори ако ние с вас повтаряме този инцидент до края на живота си. Разбирате ли?
Откъм академията с висока скорост се приближи някаква кола и спря от другата страна на будката.
— Извадихте пистолета си и го насочихте към мен — казах възмутено. — Насочихте проклет деветмилиметров пищов срещу мен. Никой в армията ли не ви е обяснил значението на „ненужна сила“?
— Кей?
Бентън Уесли пристъпи към мен, огрян от лампите на колата.
Осъзнах, че сигурно часовоят му се е обадил, но не разбирах защо Уесли е тук по това време на нощта. Не е възможно да е дошъл от дома си. Той живееше почти във Фредериксбърг.
— Добър вечер — каза той строго на военния полицай.
Те се отдръпнаха встрани и не можех да чуя какво си говорят. Младежът се върна до малката си кола. Сините лампи угаснаха и той подкара напред.
— Благодаря — каза Уесли на часовоя, после се обърна към мен. — Хайде, последвай ме.
Той потегли към резервираните места зад „Джеферсън“, вместо към паркинга, който обикновено използвах. Там нямаше друга кола, освен голям пикап. Познах, че е пикапът на Марино. Излязох от колата.
— Какво става? — попитах.
Дъхът ми приличаше на малко бяло облаче от студа.
— Марино е тук — отвърна той, без да обясни защо.
Уесли беше облечен в тъмен пуловер и панталон. Усетих, че има нещо нередно.
— Къде е Луси? — запитах бързо.
Той не отговори, а вкара картата си в електронната ключалка и отвори задната врата.
— Ние с теб трябва да си поговорим.
— Не. — Знаех какво имаше предвид. — Прекалено съм разтревожена.
— Кей, аз не съм твой враг.
— Понякога изглеждаш като такъв.
Вървяхме бързо и не си дадохме труда да чакаме асансьора.
— Съжалявам — каза той. — Обичам те и не знам какво да правя.
— Знам. — Бях ужасно разстроена. — И аз не знам какво да правя. Все чакам някой да ми каже. Но не искам това, Бентън. Искам това, което имахме преди, а в същото време не го искам.