— Защо? — запита Луси. — Това е нелогично.
Франсис се обади на екип две, където беше Бентън Уесли. Попита го дали Голт вече се е обаждал в аптеката. Тя свали слушалките и остави микрофона така, че да можем да чуваме разговора.
— Не, досега не се е обаждал — отговори Уесли.
— Нашите монитори току-що го засякоха на „Гранд Сентръл“ — обясни Франсис.
— Какво?
— Не знам защо е тръгнал по този път. Но има адски много алтернативни маршрути, по които би могъл да поеме. Всъщност може да слезе навсякъде, където си поиска.
— Страхувам се, че е така — съгласи се Уесли.
— Как е в Южна Каролина? — запита началник Пен.
— Всичко е наред. Птичката излетя и кацна.
Госпожа Голт бе изпратила парите или Бюрото го бе направило вместо нея. Гледахме внимателно, докато единственият й син се возеше във влака заедно с невинни хора, които не подозираха, че той е истинско чудовище.
— Чакай малко — продължи да предава информация Франсис Пен. — Той е на Четиринадесета улица и площад „Юнион“, отива на юг право към вас.
Мисълта, че не можехме да го спрем, ме подлудяваше. Виждахме го, но това не ни вършеше никаква работа.
— Струва ми се, че той доста често сменя влаковете — каза Уесли.
— Отново изчезна — съобщи Франсис Пен. — Влакът тръгна. Пред мен на екрана е „Астор Плейс“. Това е последната спирка, освен ако не мине покрай нас, за да слезе в „Бауъри“.
— Влакът спира — съобщи Луси.
Наблюдавахме слизащите пътници, но не видяхме Голт.
— Добре, сигурно е останал във влака — обяви Франсис Пен в микрофона.
— Загубихме го — възкликна Луси.
Тя започна да сменя картините така, както отегчен човек прехвърля телевизионните канали. Не го видяхме.
— Мамка му — измърмори тя.
— Къде може да е? — озадачи се Франсис. — Трябва все отнякъде да излезе. Ако ще ходи в аптеката, не може да използва изхода на „Купър Юнион“. — Тя погледна към Луси. — Това е. Вероятно ще се опита. Но няма да излезе. Изходът е абсолютно обезопасен. Но той може и да не знае.
— Трябва да знае — възрази Луси. — Прочете всички електронни съобщения, които изпратихме. — Тя продължи да сменя каналите. Все още не можехме да го видим, а радиото мълчеше напрегнато. — По дяволите — изруга Луси. — Трябва да е на линия номер шест. Хайде отново да огледаме „Лафайет“ и „Астор Плейс“.
Това не свърши работа.
Седяхме мълчаливо известно време и наблюдавахме затворената дървена врата, която водеше към празната станция. Над нас стотици хора вървяха по мокрите улици, за да покажат с демонстрацията си, че им е писнало от престъпления. Започнах да разглеждам картата на метрото.
Началник Пен каза:
— Сега би трябвало да е на Второ авеню. Вероятно е слязъл по-рано или по-късно и е изминал останалата част от пътя през тунела.
Сетих се нещо ужасно.
— Той би могъл да направи същото и тук. Не сме толкова близо до аптеката, но също сме на линия номер шест.
— Да — потвърди Луси и се обърна към мен. — Пътят оттук до „Хюстън“ е съвсем кратък.
— Но ние сме затворени.
Луси отново зачука по клавишите.
Станах от стола и погледнах към Франсис Пен.
— Тук сме сами. Само ние трите. Влаковете не спират на тази станция през уикенда. Няма никой. Всички са на Второ авеню и аптеката.
— Базова станция до екип две — каза Луси в радиото.
— Екип две — отговори Уесли.
— Всичко ли е наред? Загубихме го.
— Изчакайте.
Отворих куфарчето и извадих пистолета си. Заредих го и спуснах предпазителя.
— Къде точно се намирате? — запита го Пен. — Чакаме при аптеката.
Образите по екраните се сменяха лудешки, докато Луси се опитваше да открие Голт.
— Чакайте. Чакайте — каза Уесли.
После чухме гласа на Марино.
— Струва ми се, че го пипнахме.
— Пипнахте го? — възкликна учудено Франсис по радиото. — Къде е?
— Влиза в аптеката — отговори Уесли. — Изчакайте една минута.
Последва тишина. После Уесли каза:
— Той е до тезгяха и взима парите. Изчакайте.
Зачакахме, потънали в нервно мълчание. Минаха три минути. Уесли се върна на радиото.
— Тръгва си. Ще го заобиколим веднага щом влезе в терминала.
— Как е облечен? — попитах. — Сигурни ли сме, че това е същият човек, който се качи на станцията на музея?