Луси, Уесли и аз напуснахме Ню Йорк в понеделник. Хеликоптерът полетя първо на изток. Минахме над скалите и красивите къщи в Уестчестър и най-после стигнахме зловещия, тъжен остров, който не съществуваше в никоя туристическа карта. Изпочупен комин се издигаше от развалините на стария тухлен затвор. Полетяхме над гробището за бездомни, а затворниците и надзирателите им вдигнаха глави към нас.
Хеликоптерът се сниши колкото можеше. Надявах се, че няма да бъдем принудени да кацнем. Не исках да съм около мъжете от остров Райкърс. Надгробните камъни приличаха на зъби, подаващи се от неокосената трева. Някой бе направил кръст от камъни. Близо до отворения гроб бе паркиран камион и работниците вадеха новия чамов ковчег.
Те спряха, за да погледнат нагоре, докато разсипахме въздуха с по-голяма сила от ветровете. Ние с Луси седяхме на задната седалка на хеликоптера и си държахме ръцете. Затворниците, заключени тук за зимата, не ни помахаха. Ръждясал ферибот се поклащаше по вълните и чакаше да занесе ковчега до Манхатън. Близначката на Голт щеше да прекоси реката. Най-после Джейн си отиваше у дома.