Зачудих се дали Марино не мисли, че колегите му могат да кажат същото за него.
Тогава се намеси Уесли:
— Може да не е лоша идея да видиш кой все още е там, Пийт. Имам предвид приятелите.
— Добре, но не се надявай на много.
— Не искаме тук да възникне някакъв проблем.
— Няма начин напълно да се избегне — каза Марино. — Ченгетата ще се боричкат заради този случай и ще си крият информацията. Всеки иска да бъде герой.
— Не бива да го позволим — продължи Уесли, без ни най-малко да промени тона си.
— Да, не бива — съгласих се.
— Идвайте при мен винаги, когато пожелаете — каза Франсис Пен любезно. — Ще направя всичко възможно, за да ви помогна.
— Ако ви позволят — каза Марино.
В транспортната полиция имаше три отдела. Нейният беше „Развитие и подкрепа“. Тя отговаряше за образованието, обучението и анализа на престъпленията. Децентрализираните детективи от отдела попадаха под командата на отдел „Активни действия“ и следователно не й бяха пряко подчинени.
— Аз отговарям за компютрите и както знаете, нашият отдел има една от най-сложните компютърни системи в Съединените щати. Тъкмо поради директната ни връзка с КАИН имах възможност да уведомя Куантико толкова бързо. Аз участвам в това разследване. Не се тревожете — спокойно каза Франсис Пен.
— Кажете ми нещо повече за ползата от КАИН в този случай — помоли Уесли.
— Още щом научих подробностите за това убийство, веднага си помислих, че тук има нещо познато. Вкарах всичко, което знаехме, в терминала на ПЗЖП и уцелих. Обадих ви се буквално в същия миг, когато КАИН сигнализираше на мен.
— Бяхте ли чували за Голт? — запита Уесли.
— Е, не мога да кажа, че добре познавам почерка му.
— Вече го познавате — отбеляза Уесли.
Началник Пен спря пред Спортния клуб и отключи вратите.
— Да — мрачно потвърди тя. — Вече го познавам.
Регистрирахме се на администрацията, която бе почти напълно опустяла, и Марино се отправи бързо към асансьора. Не ни изчака и знаех защо. Искаше да се обади на Моли, в която все още бе страхотно влюбен, и въобще не го интересуваше какво възнамеряваме да правим ние с Уесли.
— Съмнявам се, че барът е отворен толкова късно — каза Уесли, когато месинговите врати на асансьора се затвориха и Марино се понесе нагоре към стаята си.
— Сигурна съм, че не е.
Огледахме се наоколо, като че ли ако стояхме там достатъчно дълго, някой вълшебник щеше да се появи с бутилка и чаши в ръка.
— Да тръгваме — предложи Уесли и леко докосна лакътя ми.
Отправихме се нагоре. На дванадесетия етаж той ме изпрати до стаята ми. Опитах се да вкарам пластмасовата си карта в ключалката, но бях нервна и я обърнах наопаки. После не успях да наглася правилно магнитната лента и лампичката на месинговата брава остана червена.
— Дай да ти помогна — предложи Уесли.
— Мисля, че успях.
— Може ли да пийнем по нещо? — запита той, докато отварях вратата и палех лампата.
— По това време май ще сме по-добре, ако пийнем по едно приспивателно.
— Е, чашката преди лягане служи точно за това.
Покоите ми бяха скромни, но елегантни. Хвърлих сака на спалнята.
— Заради баща си ли членуваш тук? — попитах.
Ние с Уесли никога не бяхме посещавали Ню Йорк заедно и това ме притесняваше, защото бе още една подробност за него, която не знаех.
— Той работеше в Ню Йорк. Така че, да, заради него. Идвах често в града, когато бях по-млад.
— Барчето е под телевизора — казах.
— Трябва ми ключа.
— Разбира се.
Очите му ме погледнаха развеселено, докато взимаше малкия ключ от протегнатата ми ръка. Пръстите му докоснаха дланта ми с нежност, която ми напомни за минали случаи. Уесли имаше свой собствен подход, съвсем различен от другите мъже.
— Да се опитам ли да намеря лед? — запита той, като свали капачката на бутилката „Дюърс“.
— Чисто си е много добре.
— Пиеш като мъж — каза той и ми подаде чашата.
Загледах го как сваля тъмното си вълнено палто и елегантното сако. Колосаната му бяла риза бе посмачкана от работата през този дълъг ден. Той свали кобура и пистолета си и ги остави на тоалетката.
— Странно е да си без оръжие — отбелязах, тъй като често носех моя тридесет и осем калибров или, в по-опасни ситуации, мощния „Браунинг“.