Но законите за носене на оръжие в Ню Йорк не можеха да бъдат престъпвани от полицаи, дошли на гости, или хора като мен.
Уесли седна на леглото срещу мен. Отпивахме от чашите и се гледахме в очите.
— Не сме се виждали много през последните няколко месеца — казах.
Той кимна.
— Смятам, че трябва да се опитаме да поговорим за това — продължих.
— Добре — съгласи се той, без да отмести поглед от мен. — Давай.
— Разбирам. Значи аз трябва да започна.
— Бих могъл аз да започна, но може да не ти хареса това, което ще кажа.
— Бих искала да чуя всичко, което имаш да ми казваш.
Уесли се замисли за миг, после заговори:
— Мисля си, че е Коледа, а аз съм в твоята хотелска стая. Кони спи сама вкъщи в нашето легло и е нещастна, защото аз не съм там. Децата са нещастни, защото не съм там.
— Аз трябваше да съм в Маями. Майка ми е много болна — казах.
Той мълчаливо отмести поглед и се загледа някъде в пространството. Харесвах острите ъгли и сенките по лицето му.
— Луси е там, а както винаги, аз не съм. Имаш ли представа колко празника със семейството си съм изпуснала?
— Да, имам доста добра представа.
— Всъщност не съм сигурна, че въобще е имало празник, когато мислите ми да не са помрачени от някой ужасен случай. Затова почти няма значение дали съм със семейството си или сама.
— Трябва да се научиш да изключваш съзнанието си понякога, Кей.
— Научила съм се, доколкото въобще това може да се научи.
— Трябва да го оставяш пред вратата си също като вмирисаните дрехи, с които си била на местопрестъплението.
Не можех. Не минаваше и ден, без да се появи някой спомен или да проблесне някой образ. Виждах лица, обезобразени от раните и смъртта, овързани тела. Виждах страдание и унищожение в непоносими детайли, защото нищо не оставаше скрито от мен. Познавах жертвите прекалено добре. Затворих очи и видях отпечатъците от боси крака в снега. Видях кръв, яркочервена като коледна украса.
— Бентън, не искам да прекарам Коледа тук — казах дълбоко потисната.
Усетих, че сяда до мен и ме придърпва към себе си. Седяхме прегърнати известно време. Не можехме да сме близо един до друг, без да се докосваме.
— Не трябва да правим така — казах, докато продължавахме да го правим.
— Знам.
— А и наистина е трудно да говорим за това.
— Знам — отново каза той, като се протегна и загаси лампата.
— Струва ми се, че е направо смешно — казах. — Като си помислиш какво сме видели заедно, какво споделяме, не би трябвало да ни е трудно да говорим.
— Онези по-мрачните пейзажи нямат нищо общо с интимността — каза той.
— Имат.
— Защо тогава не си близка с Марино? Или с помощника си — Филдинг?
— Да работим по едни и същи ужаси не означава, че следващата логична стъпка е да си легнем. Но мисля, че не мога да бъда близка с някой, който не разбира пред какво съм изправена.
— Не знам — замисли се той и свали ръцете си от мен.
— Ти разказваш ли на Кони?
Говорех за жена му, която не знаеше, че ние с Уесли бяхме станали любовници миналата есен.
— Не й казвам всичко.
— Какво знае?
— Абсолютно нищо за някои неща — отговори той. — Всъщност знае много малко за работата ми. Аз не го искам.
Не проговорих.
— Не искам и заради това, което работата ни причинява на нас. Ние променяме цвета си така, както молците, когато градовете почернеят от сажди.
— Не искам да поемам мръсната страна от живота ни. Отказвам.
— Можеш да отказваш колкото си искаш.
— Мислиш ли, че е справедливо да криеш толкова много неща от жена си? — запитах кротко.
Беше ми трудно да мисля, защото усещах кожата си нагорещена там, където я бе докоснал.
— Не е справедливо нито за нея, нито за мен.
— Но чувстваш, че нямаш избор.
— Знам, че нямам. Тя разбира, че у мен има места, които не може да достигне.
— Тя ли иска да е така?
— Да.
Усетих, че Уесли се протяга към скоча си.
— Готова ли си за още едно?
— Да.
Той стана. Чу се тракане на метал, докато чупеше печата на капачката. Уесли наля чист скоч в чашите и отново седна.
— Това е всичко, освен ако не искаш да се прехвърлиш на друго питие.
— Дори и от това не се нуждая.
— Ако искаш да кажа, че това, което правим, е правилно, не мога — каза той. — Не бих казал подобно нещо.