— Знам, че не е правилно.
Отпих от чашата си и се протегнах да я оставя на нощното шкафче. Ръцете на Уесли ме прегърнаха здраво. Целунахме се отново страстно. Този път не си губихме времето с копчета и ципове, а ръцете му се плъзнаха под и около всичко, което му пречеше. Бяхме обезумели, като че ли дрехите ни горяха и трябваше веднага да се освободим от тях.
По-късно утрото освети завесите, а ние бяхме унесени в някакво състояние между страстта и съня, с вкус на застояло уиски в устите си. Седнах и събрах одеялата около себе си.
— Бентън, шест и половина е.
Той изстена и покри очите си с ръка, като че ли слънцето се бе проявило като ужасен грубиян с това, че го е събудило. Остана да лежи по гръб, омотан в чаршафите, докато аз се изкъпах и започнах да се обличам. Горещата вода проясни главата ми и се сетих, че това е първата Коледа от години насам, когато в леглото ми има и друг човек, освен мен. Чувствах се като че ли съм откраднала нещо.
— Не трябва да ходиш никъде — измърмори Уесли полузаспал.
Закопчах палтото си.
— Трябва — казах, като го погледнах тъжно.
— Коледа е.
— Чакат ме в моргата.
— Съжалявам да чуя такова нещо — промърмори той. — Не знаех, че се чувстваш чак толкова зле.
4.
Кабинетът на нюйоркския главен съдебен лекар се намираше на Първо авеню, срещу готическата болница от червени тухли, наречена „Белвю“, където в миналото извършвали аутопсиите. Потъмнели от зимата лози и графити украсяваха стените и оградата от ковано желязо, а върху мръсния сняг големи черни чували с боклук чакаха да бъдат прибрани. В очуканото жълто такси радиото неуморно свиреше коледни песни. Таксито спря със скърцане на улицата, която никога не бях виждала така тиха и спокойна.
— Имам нужда от разписка — казах на шофьора руснак, който беше прекарал последните десет минути в обяснения какво не е наред в света.
— За колко?
— Осем.
Чувствах се щедра. Беше Коледа.
Той кимна и надраска разписката. Загледах се в един мъж на тротоара, който ме наблюдаваше, застанал до оградата на „Белвю“. Небръснат, с рошава дълга коса, облечен в синьо джинсово яке, подплатено с овча кожа. Маншетите на мърлявия му военен панталон бяха напъхани в овехтелите каубойски ботуши. Докато излизах от таксито, той започна да свири на въображаема китара и да пее:
— Звънете, звънчета, звънете, звънчета, о, колко е забавно да яздиш до Галвестън днееееееес…
— Имате си ухажор — каза развеселеният шофьор, докато взимах квитанцията си през отворения прозорец на таксито.
После той потегли сред облак от изгорели газове. Наоколо не се виждаше друга кола или човек, и ужасната серенада се усили още повече. После моят откачен обожател препусна след мен. Ужасих се, когато започна да крещи „Галвестън“, като че ли това беше името ми или някакво обвинение към мен. Влетях във фоайето на главния съдебен лекар.
— Навън има човек, който ме преследва — казах на жената от охраната, която седеше зад бюрото си, без да изглежда обзета от коледно настроение.
Смахнатият музикант притисна лицето си в предната врата и се вторачи в нас. Носът му се сплеска, бузите му се обезцветиха. Той отвори широко уста, неприлично завъртя език по стъклото и замърда таза си напред-назад, като че ли правеше секс със сградата. Портиерката, яка черна жена с много плитчици, отиде до вратата и удари с юмрук по нея.
— Бени, престани — скара му се тя високо. — Престани веднага. — Тя отново удари по вратата. — Не ме карай да излизам навън.
Бени се отдръпна от стъклото. Изведнъж той се превърна в Нуриев4 и започна да прави пируети по празната улица.
— Аз съм доктор Кей Скарпета — представих се на жената. — Доктор Хоровиц ме очаква.
— Не е възможно шефът да ви очаква. Коледа е — каза тя, като ме погледна с тъмните си очи, които бяха видели какво ли не. — Доктор Пинто е дежурен, но приема обажданията у дома си. Ако искате, мога да се опитам да се свържа с него — допълни тя и се отправи обратно към бюрото си.
— Знам много добре, че е Коледа — отвърнах и я последвах, — но имам среща с доктор Хоровиц тук.
Извадих портфейла и й показах златната си значка на главен съдебен лекар.
Тя не беше впечатлена.
— Идвали ли сте тук преди?
— Много пъти.
— Хм. Добре. Аз наистина не съм виждала шефа днес, но това не означава, че той не е минал през задната врата, без да ми се обади. Понякога са тук почти цял ден, а аз не знам. Хм. Точно така. Никой не си прави труда да ми казва нещо.