— Съвсем просто. Можете да си направите такива пломби само там, където все още има зъболекари, които ги правят. Аз например не ги правя. А и не познавам лично някой, който се занимава с това. Но има една организация, наречена Американска академия на операторите за златна амалгама, в която членуват неколкостотин човека — зъболекари, които се гордеят, че все още са занимават с тази дейност. Повечето от тях са в щат Вашингтон.
— Защо някой би искал да му направят подобна пломба? — запита О’Донъл.
— Златото издържа дълго време — отговори Греъм, като погледна към него. — Има хора, които са нервни по отношение на това, което поставят в устата им. Предполага се, че някои от химикалите в състава на белите пломби могат да нанесат щети на зъбните нерви. Освен това тези пломби се износват и стават на петна много по-бързо. Други хора пък вярват, че среброто е виновно за всичко — от кисти до косопад.
Марино реши да се намеси:
— Да, а пък някои кретени просто харесват как изглежда златото.
— Да, така е — съгласи се Греъм. — Може и тя да е от тях.
Но аз не мислех така. Тази жена не правеше впечатление на човек, който се интересува от вида си. Подозирах, че е обръснала главата си не за да насочи вниманието на хората към себе си, или пък защото е мислела, че е модерно. Когато започнахме да я преглеждаме вътрешно, разбрах доста неща, макар загадката да се задълбочи.
Тя беше прекарала хистеректомия — бяха й премахнали матката и оставили яйчниците. Беше дюстабанлийка. Имаше и стар мозъчен кръвоизлив в предната част на мозъка от удар, счупил черепа й под белезите, които бяхме намерили.
— Била е жертва на нападение, вероятно преди много години — казах. — А то е от онзи вид наранявания на главата, които свързваме с промяна на личността.
Помислих си за скитането й и за това, че никой не я търсеше.
— Вероятно се е отчуждила от семейството си и е претърпяла загуба на паметта.
Хоровиц се обърна към Рейдър:
— Виж дали не можем да ускорим токсикологичния тест. Хайде да проверим дифенилхидантоина.
5.
До края на деня не можеше да се направи нищо повече. Хората в града мислеха само за Коледа и лабораториите и повечето офиси бяха затворени. Ние с Марино се поразходихме няколко пресечки към Сентръл Парк и се отбихме в гръцка сладкарница, където пих кафе, защото не можех да хапна нищо. После си хванахме такси.
Уесли не беше в стаята си. Върнах се в моята и дълго време стоях до прозореца, гледайки към тъмните, оголени дървета и черните камъни сред снежните преспи в парка. Небето беше сиво и мрачно. Не виждах ледената пързалка, нито фонтана, където бе намерена мъртвата. Въпреки че не можах да видя местопрестъплението, когато и нейното тяло е било там, бях разучила добре снимките. Стореното от Голт беше ужасно. Зачудих се къде ли е той сега.
Не можех дори да преброя случаите на насилствена смърт, по които бях работила от започването на кариерата си, но въпреки това разбирах повечето от тях много по-добре, отколкото показвах на свидетелското място. Не е трудно да разбереш хора, които са били толкова разгневени, дрогирани, уплашени или подлудени, че са убили. Дори психопатите имат своя собствена извратена логика. Но Темпъл Брукс Голт изглеждаше невъзможно да бъде описан или разбран.
Първата му среща със системата на правосъдието била преди по-малко от пет години, когато пиел коктейли в един бар в Абингтън, Вирджиния. Пиян шофьор на камион, презиращ женствени мъже, започнал да обижда Голт, който имал черен пояс по карате. Без да промълви и дума, Голт се усмихнал странно. Станал, завъртял се и ритнал човека в главата. На една от близките маси седели половин дузина ченгета и вероятно тяхното присъствие бе единствената причина, поради която Голт бе заловен и обвинен в убийство.
Пребиваването му в щатския затвор на Вирджиния бе кратко и странно. Той станал любимец на един корумпиран директор, който фалшифицирал документите му и му помогнал да избяга. Голт бе прекарал твърде кратко време вън от затвора, когато налетя на едно момче на име Еди Хийт и го уби по същия начин, както и жената в Сентръл Парк. След това уби началника на моргата, директора на затвора и една надзирателка на име Хелън. По това време Голт беше на тридесет и една години.
Снежинките продължаваха да прехвърчат покрай прозореца ми. В далечината те приличаха на мъгла между дърветата. По улицата изтрополиха копита и премина файтон с двама пътници, увити в карирани одеяла. Бялата кобила беше стара и едва се движеше. Тя се подхлъзна и кочияшът я удари жестоко. Другите коне гледаха отчаяно, с наведени глави и тъжни очи. Почувствах горчива ярост, която се надигаше в гърлото ми. Сърцето ми заби лудо. Внезапно някой почука на вратата и ме стресна.