Никога нямаше да забравя безутешността на онова мърляво място, където бе намерено момчето, нито пък неоправданата жестокост на Голт, оставил малката кесия със супата и шоколада, които Еди бе купил преди смъртта си. Тези зловещи подробности правеха смъртта толкова реална, че дори полицаят от област Хенрико заплака. Представих си раните на Еди и си спомних топлината на ръката му, когато го преглеждах в детското интензивно отделение, преди да го откачат от системите, поддържащи живота му.
— О, господи — промърморих в затъмнената стая. — О, господи, толкова съм изморена от всичко това.
Уесли не отговори. Беше станал от леглото и стоеше до прозореца с чаша в ръка.
— Толкова съм изморена от жестокостта. Писна ми от хора, които бият коне и убиват малки момчета и жени с рани по главите.
Уесли не се обърна, само каза:
— Коледа е. Би трябвало да се обадиш на семейството си.
— Прав си. Точно от това се нуждая, за да се развеселя.
Издухах си носа и се протегнах към телефона.
Никой не отговори в къщата на сестра ми в Маями. Изрових бележника от чантата си и се обадих в болницата, където от седмици лежеше майка ми. Сестрата от интензивното отделение ми съобщи, че Дороти е при майка ми и ще отиде да я повика.
— Ало?
— Весела Коледа — казах на единствената си сестра.
— Предполагам това е ирония, като се има предвид къде се намирам. В това място определено няма нищо весело, макар че ти няма как да знаеш, след като не си тук.
— Доста добре познавам интензивните отделения — казах. — Къде е Луси и как е?
— Навън е. Върши някаква работа заедно с приятелката си. Оставиха ме тук и ще се върнат след около час. После ще ходим на църковната служба. Е, не знам дали приятелката ще дойде, защото тя не е католичка.
— Приятелката на Луси си има име. Казва се Джанет и е много свястно момиче.
— Не възнамерявам да навлизам в това.
— Как е мама?
— Все същото.
— Все същото какво, Дороти? — запитах нетърпеливо и усетих, че започвам да се ядосвам.
— Днес се наложи доста да я поизсмучат. Не знам какъв точно е проблемът, но не можеш да си представиш какво е да я гледаш как се опитва да се изкашля и не може да издаде и звук, заради онази ужасна тръба в носа й. Успя да изкара само пет минути без вентилатор днес.
— Знае ли кой ден е?
— О, да — злобно отговори Дороти. — Да, наистина. Наредих й малка елха на нощното шкафче. Тя много плака.
Усетих тъпа болка в гърдите си.
— Кога ще пристигнеш тук? — продължи сестра ми.
— Не знам. В момента не мога да напусна Ню Йорк.
— Кей, замисляла ли си се някога, че прекарваш по-голямата част от живота си, тревожейки се за умрели хора? — остро запита тя. — Струва ми се, че отношенията ти с мъртвите…
— Дороти, кажи на мама, че я обичам и съм се обаждала. Кажи на Луси и Джанет, че ще опитам да им се обадя по-късно тази вечер или утре.
Затворих.
Уесли все още стоеше до прозореца с гръб към мен. Той беше съвсем наясно с проблемите, които имах със семейството си.
— Съжалявам — мило каза той.
— Тя щеше да се държи така, дори и да бях там.
— Знам. Но важното е, че ти би трябвало да си там, а аз да съм си у дома.
Когато Уесли заговореше за дома си, се чувствах неудобно, защото неговият дом и моят бяха толкова различни. Замислих се отново за случая. Затворих очи и си представих жената, която приличаше на манекен без перука и дрехи. Спомних си ужасните й рани.
После заговорих:
— Бентън, когато убива всички тези хора, кого всъщност убива Голт?
— Себе си — отговори Уесли. — Голт убива себе си.
— Не може това да е всичко.
— Не, но е част от него.
— Това е спорт за него — казах.
— Вярно е.
— Ами семейството му? Знаем ли още нещо?
— Не — отговори Уесли, без да се обърне. — Майката и бащата са богати и живеят в Бюфърт, Южна Каролина.
— Преместили са се от Олбъни?
— Спомни си наводнението.
— О, да. Бурята.
— Южна Джорджия беше почти отнесена от водата. Очевидно семейство Голт са я напуснали и сега са в Бюфърт. Струва ми се, че освен това търсят и уединение.
— Мога да си го представя.