— Разбира се. Туристически автобуси минаваха покрай къщата им в Джорджия. Репортери чукаха по вратата им. Те не желаеха да сътрудничат на властите. Както знаеш, няколко пъти поисках разговор с тях, но ми бе отказано.
— Иска ми се да знаехме повечко за детството му — казах.
— Израснал е в семейната плантация, огромна бяла къща, построена насред стотици акри пеканови5 дървета. Наблизо била фабриката, произвеждаща ореховки и други сладкиши, които можеш да видиш в крайпътните магазини и ресторанти най-вече в Юга. Що се отнася до това какво е ставало в къщата, докато Голт е живял там, просто не знаем.
— А сестра му?
— Предполагам, все още е някъде на Западния бряг. Не можем да я намерим, за да си поговорим. А и тя вероятно също няма да се съгласи да говори с нас.
— Има ли вероятност Голт да се свърже с нея?
— Трудно е да се каже. Засега не сме научили нищо, което да показва, че те двамата някога са били близки. Всъщност, изглежда Голт никога не е бил близък — поне в нормалния смисъл на думата — с някого през целия си живот.
— Къде ходи днес? — запитах с по-нежен глас, тъй като вече се чувствах по-спокойна.
— Поговорих с няколко от детективите и се поразходих.
— С цел физическо натоварване или работа?
— Най-вече последното, но все пак и двете. Между другото Снежанка я няма. Кочияшът току-що си тръгна с празен файтон, а и не я удари нито веднъж.
Отворих очи.
— Моля те, разкажи ми нещо за разходката си.
— Минах през района на метрото, където са видели Голт и жертвата му — при Сентръл Парк Уест и Осемдесет и първа улица. В зависимост от времето и от това какъв маршрут избереш, този вход на метрото се намира на около пет-десет минути пеша от Рамбъл.
— Но ние не знаем, че те са влизали там.
— Ние не знаем абсолютно нищо — каза Уесли и въздъхна изморено. — Да, направихме чудесни отливки от отпечатъците от обувките му, но там има толкова много други следи от хора, от коне, кучета и господ знае какво още. Или поне имаше — тъжно завърши Уесли, загледан в прехвърчащия покрай стъклото сняг.
— Мислиш си, че е живял някъде наоколо, нали?
— Тази станция на метрото не е за прехвърляне. Тя е за определена посока. Хората, които слизат тук, живеят в Ъпър Уест Сайд или отиват в някой от ресторантите, музея или парка.
— Точно по същата причина аз пък смятам, че Голт не е живял в този квартал — казах. — В станция като тази на Осемдесет и първа улица или другите близки станции вероятно виждаш все същите хора всеки ден. Струва ми се, че полицаят, който го е глобил, щеше да го разпознае, ако Голт беше местен и често използваше метрото.
— Това е логично — съгласи се Уесли. — Очевидно Голт е познавал добре мястото, което си е избрал, за да извърши престъплението. Но нищо не сочи, че въобще някога той е прекарал някакво време в този район. Тогава как може да го познава? — запита Уесли и се обърна към мен.
Лампите в стаята не светеха и той стоеше в сянката, на мраморния фон от сиво небе и сняг. Изглеждаше доста слаб, тъмният панталон висеше от хълбоците му, коланът му бе затегнат на нова дупка.
— Отслабнал си — казах.
— Поласкан съм, че забеляза — сухо отвърна той.
— Познавам тялото ти добре само когато е без дрехи — отбелязах спокойно. — А тогава си красив.
— Струва ми се, че това е единственото, което има значение.
— Не, не е. Колко си отслабнал и защо?
— Не знам точно колко. Никога не се меря. Понякога забравям да ям.
— Днес ял ли си нещо? — запитах загрижено, като че ли бях домашният му лекар.
— Не.
— Облечи си палтото — наредих.
Вървяхме за ръка покрай оградата на парка. Не си спомнях някога преди да бяхме показвали близостта си на обществено място. Но малкото хора из улиците не можеха да видят ясно лицата ни, нито пък щяха да се заинтересуват от нас. За момент на сърцето ми стана леко. Стори ми се, че никога не съм чувала по-прекрасен звук от падането на снега върху вече натрупания сняг.
Изминахме доста път, без да говорим. Замислих се за семейството си в Маями. Вероятно щях да им се обадя отново преди края на деня, а наградата ми щяха да са още няколко оплаквания. Те бяха недоволни от мен, защото не бях направила това, което искаха, а винаги, когато станеше нещо такова, ми се искаше да ги напусна, като че ли бяха неприятна работа или някакъв порок. Всъщност се тревожех най-вече за Луси, която винаги бях обичала като собствена дъщеря. Майка си не можех да зарадвам, а сестра си не обичах.