Той ни заведе до покрита с розово маса в единия ъгъл, отдалечен от гостите във вечерни тоалети, които запълваха по-голямата част от ресторанта. Те пиеха, ядяха, говореха и се смееха с жестовете и интонациите на италианци.
— Тази вечер нямаме пълно меню — извини се управителят. — Мога да ви поднеса costoletta di vitello alia griglia или polio al limone с малко cappellini primavera или rigatoni con broccolo7.
Съгласихме се с всичко и добавихме бутилка вино „Dolcetto D’Alba“, което е едно от любимите ми и се намира трудно.
Юджинио отиде да ни донесе виното. Мислите ми запрепускаха лудо и усетих как ужас изпълва сърцето ми.
— Дори не прави подобно предположение — казах на Уесли.
— Засега няма да правя никакви предположения — отвърна той.
Нямаше и нужда. Ресторантът се намираше съвсем близо до станцията на метрото, където бяха видели Голт. Той би забелязал „Скалета“ заради името. То щеше да го накара да се сети за мен, а аз бездруго вероятно бях от хората, за които той доста си мислеше.
Юджинио се върна мигновено с бутилката ни. Свали станиола и завъртя тирбушона, докато говореше:
— Виждате ли, от 1979 година е, леко вино, доста напомня на „Божоле“.
Той издърпа тапата и ми наля малко, за да го опитам.
Кимнах и той напълни чашите ни.
— Седни, Юджинио — каза Уесли. — Пийни малко вино. Разкажи ни за Скарпета.
Управителят сви рамене.
— Всичко, което мога да ви кажа, е, че той дойде за първи път преди няколко седмици. Знам, че преди това никога не е идвал тук. Честно казано, беше доста необикновен.
— В какъв смисъл? — попита Уесли.
— Изглеждаше необичайно. Яркочервена коса, слаб, облечен странно. Нали разбирате, дълго черно кожено палто, италиански панталон и проста фланелка.
Юджинио вдигна поглед към тавана и отново сви рамене.
— Можете ли да си представите да носите хубав панталон и обувки „Армани“, а отгоре да сложите такава фланелка. И дори не беше изгладена.
— Италианец ли беше? — запитах.
— О, не. Вероятно би могъл да излъже някои хора, но не и мен — каза Юджинио, като поклати глава и си наля чаша вино. — Американец. Но сигурно говори италиански, защото използваше италианската част от менюто. Поръчваше по този начин, нали разбирате? Не на английски, а на италиански. Всъщност говореше доста добре.
— Как плащаше? — запита Уесли.
— Винаги с кредитна карта.
— И името на кредитната карта беше Скарпета? — попитах.
— Да, сигурен съм. Нямаше първо име, само инициал „К“. Той каза, че името му било Кърк. Не е съвсем италианско — усмихна се управителят и сви рамене.
— Значи е бил дружелюбен — отбеляза Уесли, докато аз се мъчех да се справя със странната информация.
— Понякога беше доста дружелюбен, друг път — не. Винаги си носеше нещо за четене. Вестници.
— Сам ли идваше? — попита Уесли.
— Винаги.
— Каква беше кредитната карта? — запитах.
Управителят се замисли.
— „Американ експрес“. Златна, доколкото си спомням.
Погледнах към Уесли.
— Носиш ли твоята със себе си?
— Така мисля.
Извадих портфейла си. Картата я нямаше.
— Не разбирам — казах и усетих как косата ми настръхва.
— Кога беше у теб за последен път? — попита Уесли.
— Не знам — отвърнах зашеметена. — Не я използвам често. Много места не я приемат.
Замълчахме. Уесли отпи от виното си и се огледа из залата. Бях изплашена и озадачена. Не разбирах какво означава всичко това. Защо Голт би дошъл тук, преструвайки се на мен? Ако той притежаваше златната ми карта, как се беше сдобил с нея? Още докато задавах въпроса, в мислите ми се появи мрачно подозрение. Куантико.
Юджинио стана, за да се погрижи за храната ни.
— Бентън — казах напрегнато. — Миналата есен дадох картата си на Луси.
— Когато започна стажа си при нас ли? — намръщи се той.
— Да. Дадох й я, когато напусна университета и се отправи към академията. Знаех, че често ще ми идва на гости, а и й се налагаше да пътува до Маями за празниците и т.н. Затова й я дадох, за да я използва най-вече за билети за самолет и влак.
— И оттогава не си я виждала? — запита той, като ме погледна със съмнение.
— Честно да ти кажа, не съм се замисляла върху това. Обикновено използвам „Мастеркард“ или „Виза“. Струва ми се, че „Американ експрес“ изтича през февруари. Сигурно съм решила, че Луси може да я използва дотогава.