— Трябва да й се обадиш.
— Ще го направя.
— Защото, ако не е у нея, Кей, тогава ще си помисля, че Голт я е откраднал, когато бе извършен взломът в апаратурата за инженерни проучвания миналия октомври.
Точно от това се страхувах и аз.
— Ами сметките ти? — попита той. — Не си ли забелязвала странни сметки през последните няколко месеца?
— Не — отговорих. — Въобще не си спомням да е имало някакви сметки през октомври или ноември. — Замислих се за момент, после казах: — Трябва ли да анулирам картата, или ще я използваме, за да го проследим?
— Проследяването чрез картата може да се окаже проблематично.
— Заради парите.
Уесли се поколеба.
— Ще видя какво може да се направи.
Юджинио се завърна със спагетите ни. Съобщи ни, че се опитвал да си спомни още нещо.
— Мисля, че за последен път беше тук миналия четвъртък — каза той, като преброи пръстите си. — Преди четири дни. Хм, нека да си помисля. Единият път си поръча funghi е carciofi и обикновени cappellini. Без сос. Само малко масло. Поканихме го на приема. Всяка година го правим, за да покажем благодарността си към приятелите и специалните клиенти.
— Пушеше ли? — запита Уесли.
— Да, пушеше.
— Помните ли какво?
— Да, кафяви цигари. „Нат Шърман“.
— А пиенето?
— Обичаше скъп скоч и хубаво вино. Само дето беше — навири нос Юджинио — голям сноб. Мислеше си, че само французите могат да правят вино — засмя се той. — Затова обикновено си поръчваше Chateau Carbonnieux или Chateau Olivier, а реколтата не може да е по-ранна от 1989 година.
— Само бяло вино ли пиеше? — попитах.
— Да, никакво червено. Не докосваше червено. Изпратих му една чаша за сметка на заведението, а той ми я върна.
Юджинио и Уесли си размениха визитните картички и още малко информация, после управителят насочи вниманието си към приема, който вече се вихреше с пълна сила.
— Кей — каза Уесли. — Можеш ли да се сетиш за някакво друго обяснение на това, което току-що чухме?
— Не — отговорих. — Описанието на този човек отговаря на Голт. Всичко звучи съвсем типично за него. Защо ми причинява това? — запитах, като усетих как страхът ми се превръща в гняв.
Уесли ме погледна сериозно.
— Мисли! Имало ли е нещо друго напоследък, за което би трябвало да ми разкажеш? Странни обаждания по телефона, странна поща, някой да мълчи и да ти затваря телефона?
— Не са ми затваряли, не е имало и необичайни обаждания. Имаше някои странни писма, но това е нормално в моята работа.
— И нищо друго? А алармата ти? Да е изпищявала по-често от обикновено?
Бавно поклатих глава.
— Изсвири няколко пъти този месец, но нямаше и следа от нещо необичайно. А и наистина не мисля, че Голт си е прекарвал времето в Ричмънд.
— Трябва да си изключително внимателна — каза Уесли почти раздразнено, като че ли досега не се бях държала така.
— Винаги внимавам — отговорих.
6.
На следващия ден всичко в града вече работеше. Заведох Марино на обяд в „Тату“, защото смятах, че и двамата се нуждаем от ободряваща атмосфера, преди да отидем до Бруклин, за да се срещнем с Франсис Пен.
Млад мъж свиреше на арфа, повечето маси бяха заети от привлекателни, добре облечени мъже и жени, които вероятно знаеха твърде малко за живота извън издателските къщи и бизнеса в небостъргачите, поглъщащ дните им.
Озадачих се от внезапното усещане за отчуждение. Чувствах се самотна, докато наблюдавах над масата евтината вратовръзка на Марино, зеленото сако от рипсено кадифе и петната от никотин по широките му, набраздени нокти. Въпреки че се радвах на компанията му, не можех да споделя мислите си с него. Нямаше да ме разбере.
— Струва ми се, че чаша вино с обеда няма да ти се отрази зле, док — каза Марино, като ме изгледа внимателно. — Давай спокойно. Аз ще шофирам.
— Не, няма да шофираш. Ще вземем такси.
— Важното е, че ти няма да караш. Затова, отпусни се и давай по-спокойно.
— Това, което наистина искаш да кажеш, е, че ти би пийнал чаша вино.
— Надявам се, нямаш нищо против — отвърна той, когато сервитьорката се появи. — Сервирате ли чаша от нещо, което заслужава да се пие? — обърна се той към нея.
Келнерката се постара да не изглежда обидена, докато съобщаваше на Марино впечатляващия брой различни видове вина, който го остави с объркан поглед. Предложих му да опита каберне „Беринджър“, за което знаех, че е добро. После той поръча супа от леща и спагети „Болонезе“.