— Онази умряла дама направо ме подлудява — съобщи Марино, след като келнерката се отдалечи.
Наведох се над масата по-близо към него, и го накарах да сниши гласа си. Той също се наведе и добави:
— Има причина да избере точно нея.
— Вероятно я е избрал просто защото му е била подръка — казах леко раздразнена. — Жертвите му не представляват нищо за него.
— Да, така е, но смятам, че има и нещо повече. Освен това бих искал да знам какво е докарало проклетия му задник в Ню Йорк. Мислиш ли, че се е запознал с нея в музея?
— Възможно е — отговорих. — Може да научим още нещо, когато отидем там.
— Не трябва ли да платиш определена сума, за да влезеш?
— Да, ако възнамеряваш да разгледаш изложбите.
— Тя може да е имала доста злато в устата си, но не мисля, че е имала много пари, когато е умряла.
— Бих се учудила, ако е имала. Но все пак тя и Голт някак си са влезли в музея. Видели са ги да си тръгват оттам.
— Значи може да я е срещнал по-рано, да я е завел в музея и да е платил билета й.
— Надявам се, че когато разгледаме това, което те са гледали, ще имаме някаква полза — казах.
— Знам какво е гледал оня идиот. Акули.
Храната беше великолепна и с удоволствие бих останала в ресторанта с часове. Бях невероятно изморена, както се чувствам понякога. Характерът ми е изграден върху много пластове от болка и мъка, започнали с моята собствена, когато бях още твърде млада. После с течение на годините бях прибавяла към тях. Поради тази причина от време на време изпадах в мрачни настроения и това бе едно от тях.
Платих сметката, защото, когато се хранех с Марино, ако аз бях избрала ресторанта, винаги плащах сметката. Марино не можеше да си позволи „Тату“. Той всъщност не можеше да си позволи Ню Йорк. Погледнах моята „Мастеркард“ и се сетих за „Американ експрес“. Това още повече влоши настроението ми.
За да разгледаме изложбата на акулите в природонаучния музей, трябваше да платим по пет долара на човек и да се качим до третия етаж. Марино се влачеше по стълбите доста по-бавно от мен и се опитваше да прикрие затрудненото си дишане.
— По дяволите, човек би си помислил, че тук трябва да има асансьор — изсумтя Марино.
— Имат — казах. — Но стълбите са полезни за теб. А и вероятно това ще е единственото ни физическо натоварване за деня.
Влязохме в изложбата на влечугите и земноводните. Минахме покрай дълъг пет метра американски крокодил, убит преди сто години в залива Бискейн. Марино не можеше да се въздържи да не спре пред всеки експонат и пред очите ми преминаха гущери, змии, игуани и отровни гущери.
— Хайде, идвай — прошепнах.
— Виж само размерите на това нещо — измърмори Марино пред останките на мрежестия питон, дълъг осем метра. — Можеш ли да си представиш какво ли е да настъпиш такова нещо в джунглата?
Музеите винаги ме изстудяваха, колкото и да ги обичах. Смятах, че виновни за този феномен са твърдите мраморни подове и високите тавани. Но мразех змиите и вдлъбнатите им органи. Ненавиждах плюещите кобри, гущерите и алигаторите с оголени зъби. Екскурзовод развеждаше група младежи, които стояха като омагьосани пред стъклен шкаф, населен с влечуги от Комодо и Индонезия, и морски костенурки, които никога вече нямаше да се движат по вода или пясък.
— И много ви моля, когато сте на плажа и имате найлонови пликове, хвърляйте ги в боклука, а не на пясъка, защото тези типове нямат добро образование — казваше екскурзоводът с патоса на евангелист. — Те са прости и смятат, че найлонът е медуза…
— Марино, хайде да продължаваме — казах и го дръпнах за ръкава.
— Знаеш ли, не съм бил в музей от дете. Почакай една секунда. — Той ме погледна изненадано. — Това не е вярно. А стига бе, проклет да съм. Дорис ме доведе тук веднъж. Мислех си, че това място ми изглежда познато.
Дорис беше бившата му съпруга.
— Тъкмо бях започнал работа в полицията на Ню Йорк, а тя беше бременна с Роки. Спомням си как разглеждахме препарирани маймуни и горили. Казах й, че това носи лош късмет и когато хлапето порасне, сигурно ще се люлее по дърветата и ще яде банани.
— Моля ви. Техният брой все повече намалява… — Екскурзоводът продължаваше пламенната си реч в защита на морските костенурки.
— Та може и това, по дяволите, да е причината за случилото се с него — продължи Марино. — Идването ни тук.