Рядко го бях чувала да споменава единственото си дете. Всъщност, колкото и добре да познавах Марино, не знаех нищичко за сина му.
— Не знаех, че синът ти се казва Роки — казах тихо, когато тръгнахме отново.
— Истинското му име е Ричард. Когато беше дете, го наричахме Рики, после това някак си се превърна в Роки. Някои хора го наричат Роко. Абе наричат го доста неща.
— Поддържаш ли връзка с него?
— Тук има магазин за сувенири. Вероятно трябва да избера нещичко за Моли.
— Нищо не ни пречи да го направим.
Марино си промени решението.
— Може пък просто да й занеса няколко кифлички.
Не исках да го тормозя с въпроси за сина му, но той самият беше подхванал темата, а и вярвах, че отчуждението между тях бе причина за много от проблемите на Марино.
— Къде е Роки? — запитах предпазливо.
— В един отвратителен град, наречен Дариън.
— Кънектикът? И градът въобще не е отвратителен.
— Този Дариън е в Джорджия.
— Учудвам се, че никога преди не си ми казвал.
— Той не прави нищо, което би представлявало интерес за теб.
Марино се наведе, притисна лице към стъклото и се загледа в две малки бебета акули, които плуваха близо до дъното на резервоара, поставен на входа на изложбата.
— Приличат на големи морски котки — отбеляза той.
Акулите гледаха втренчено с мъртвешки очи, перките им безмълвно пореха водата.
Влязохме вътре и не ни се наложи да чакаме на опашка, тъй като по средата на работния ден посетителите бяха малко. Минахме покрай воини Кирибати в костюми от сплетени кокосови влакна и картината на Уинслоу Хоумър, изобразяваща Гълфстрийм. Образи на акули бяха нарисувани по самолети. Обясниха ни, че акулите усещат мирис от разстояние дълго колкото футболно игрище и реагират на електрически заряди със сила една милионна от волта. Научихме, че имат петнайсет реда помощни зъби, а формата на телата им помага да се движат с бързината на торпедо във водата.
По време на краткия филм ни показаха голяма бяла акула, която разбива клетка и се хвърля към окачена на въже риба тон. Говорителят обясни, че акулите са легендарните ловци на дълбоките води, идеални машини за убиване, челюстите на смъртта, господарите на морето. Могат да помиришат капка кръв в седемдесет литра вода и да усетят вибрациите от преминаващите покрай тях риби. Те винаги плуват по-бързо от плячката си, а все още не се знае със сигурност защо някои акули нападат хора.
— Хайде да се махаме оттук — казах на Марино, когато филмът свърши.
Закопчах си палтото и си сложих ръкавиците. Представих си как Голт е наблюдавал чудовищата, които разкъсват жертвата си, чиято кръв се разлива на тъмни петна във водата. Виждах ледения му поглед и извратената душа зад тънката усмивка. В най-ужасяващите си мисли знаех, че той се усмихва, докато убива. Той разкриваше жестокостта си в странната усмивка, която бях виждала в няколкото случая, когато се намирах близо до него.
Смятах, че е седял в затъмнения киносалон с жената, чието име не знаехме, и тя неволно е гледала собствената си смърт на екрана. Наблюдавала е как тече собствената й кръв, как разкъсват собствената й плът. Голт й беше показал какво има наум за нея. Изложбата е била неговата подготвителна любовна игра.
Върнахме се в ротондата, където група ученици бяха заобиколили скелет на барозавър. Удължените кости на шията му се издигаха до сводестия таван, докато той се опитваше да предпази бебето си от нападащия алозавър. Около мен се носеха гласове, и звуци от стъпки отекваха по мрамора. Хора в униформи стояха мълчаливо зад гишетата и пазеха входовете на изложбите от посетители, които не са си платили. Погледнах през стъклената врата към мръсния сняг, натрупан по студената, пренаселена улица.
— Тя е влязла тук, за да се стопли — съобщих на Марино.
— К’во? — разсеяно запита той, погълнат от костите на динозавъра.
— Вероятно е влязла тук, за да избяга от студа — казах. — Можеш да стоиш тук цял ден и да разглеждаш динозаврите. Стига да не влизаш в изложбите, това няма да ти струва абсолютно нищо.
— Значи според теб Голт я е видял за първи път тук? — скептично запита Марино.
— Не знам дали е било за първи път — отговорих.
Тухлени комини безшумно бълваха дим, а зад перилата на магистрала Куинс се виждаха отблъскващи сгради от бетон и стомана.
Таксито ни премина покрай потискащи къщи и магазини, продаващи пушена и изсушена риба, мрамор и плочки. Бодлива тел покриваше мрежестите огради, по улиците и между дърветата се стелеше боклук. Отправихме се към Бруклин Хайтс и транспортната полиция на улица „Джей“.