Полицай в морскосин униформен панталон и пуловер ни заведе до втория етаж, където ни въведоха в спретнатия кабинет на Франсис Пен. Тя любезно бе приготвила кафе и коледни бисквити, които ни чакаха на малката масичка, където щяхме да обсъждаме едно от най-зловещите убийства в историята на Сентръл Парк.
— Добър ден — каза тя и се ръкува с нас. — Моля, седнете. Бисквитите са нискокалорични. Винаги купуваме такива. Капитане, как пиете кафето — със сметана и захар?
— Да.
Тя се усмихна.
— Предполагам, че това означава и двете. Доктор Скарпета, имам чувството, че вие пиете кафето си черно.
— Да — отговорих и я изгледах с нарастващо любопитство.
— И сигурно не ядете бисквити.
— Да, вероятно няма да ям.
Свалих си палтото и седнах.
Франсис Пен беше облечена в тъмносин костюм с медни копчета и бяла копринена блуза с висока яка. Тя нямаше нужда от униформа, за да изглежда внушителна, но въпреки това не беше нито строга, нито студена. Не бих нарекла осанката й военна, а по-скоро изтънчена. Стори ми се, че долавям тревога в лешниковите й очи.
— Изглежда, господин Голт се е срещнал с жертвата си в музея, а не преди това — започна тя.
— Интересно е, че мислите така — казах. — Ние тъкмо идваме от музея.
— Според един от пазачите, жена, отговаряща на описанието на жертвата, е била забелязана да се мотае из ротондата. В един момент я видели да говори с мъж, който купил два билета за изложбите. Всъщност забелязали са ги няколко от служителите в музея, вероятно заради странния им вид.
— Имате ли теория по въпроса защо тя въобще е била вътре в музея? — попитах.
— Хората, които са я видели, са останали с впечатлението, че е бездомна. Предполагам, че е влязла вътре, за да се стопли.
— Служителите на музея не гонят ли скитниците навън? — запита Марино.
— Ако могат — отговори тя, после каза: — И със сигурност, когато причиняват неприятности.
— А тя не е правила нищо такова, предполагам — казах.
Франсис Пен се протегна към кафето си.
— Очевидно, че била съвсем тиха и незабележима. Изглеждала заинтересована от динозавърските кости. Непрекъснато обикаляла около тях.
— Говорила ли е с някого? — попитах.
— Попитала къде е дамската тоалетна.
— Това навежда на мисълта, че никога преди не е ходила там — казах. — Имала ли е акцент?
— Ако е имала, то никой не помни.
— Значи не е твърде вероятно да е чужденка.
— Имаме ли описание на дрехите й? — попита Марино.
— Палто. Кафяво или черно, късо. Бейзболна шапка от „Атланта Брейвс“, морскосиня или черна. Вероятно е носила джинси и ботуши. Хората не помнят нищо повече.
Замълчахме и се замислихме.
Прокашлях се, за да прочистя гърлото си, и заговорих:
— После какво?
— После са я видели да говори с някакъв мъж. Описанието на неговите дрехи е доста интересно. Спомнят си, че е носил доста екстравагантно палто. Черно, скроено като дълъг тренчкот, от онези, които гестаповците са носили през Втората световна война. Служителите на музея смятат, че е бил обут в ботуши.
Спомних си необичайните отпечатъци от обувки на местопрестъплението и черното кожено палто, споменато от Юджинио в „Скалета“.
— Двамата са били забелязани на няколко места из музея, после са влезли в изложбата с акулите — продължи Франсис Пен. — Мъжът си купил няколко книги от магазина за сувенири.
— Знаете ли какви книги? — попита Марино.
— Книги за акули, включително една, съдържаща подробни снимки на хора, които са били нападнати от акули.
— В брой ли е платил за книгите? — запитах.
— За съжаление, да.
— Значи после е напуснал музея и е бил глобен в станцията на метрото — обади се Марино.
Франсис Пен кимна.
— Сигурна съм, че ще искате да чуете за документа за самоличност, който е показал на полицая.
— Аха, слушаме.
— Името на шофьорската му книжка било Франк Бенели, тридесет и три годишен италианец от Верона.
— Верона? — възкликнах. — Това е интересно. Моите предци са оттам.
Марино и Франсис Пен погледнаха любопитно към мен.
— Значи оня идиот е говорил с италиански акцент? — запита Марино.