— Сигурни ли сме, че полицаят в Лондон е казал истината? Да не би да е решил да се пошегува по този начин?
— Изпратиха ни разпечатка по факса и според АИП съобщението изглежда напълно автентично. Само програмист, познаващ идеално КАИН, може да е проникнал вътре и да фалшифицира подобно съобщение. Но отново, според това, което ми съобщиха, няма и следа, че някой е влизал в КАИН и си е играл с него.
Луси продължи да ми обяснява, че КАИН се управлява в среда UNIX, като местните комуникационни мрежи са свързани със световните мрежи. Тя ми разказа за входове и изходи, и пароли, които автоматично се променят на всеки шейсет дни. Само тримата главни потребители, от които тя бе единият, можеха наистина да си играят с мозъка на системата. А далечните потребители, като полицая в Лондон, не можеха да направят нищо друго, освен да въведат данните си в терминала или компютър, свързан с двайсетгигабайтовия сървър, който се намираше в Куантико.
— КАИН вероятно е най-добре охраняваната система, за която някога съм чувала — добави Луси. — Безопасността му е най-основната ни задача.
Но невинаги успяваха да го опазят напълно. Миналата есен проникнаха с взлом в АИП и имахме причини да смятаме, че и Голт бе замесен. Нямаше нужда да го напомням на Луси. По това време тя бе на стаж в Куантико, а сега задължението й бе да оправи щетите, нанесени от Голт.
— Виж, лельо Кей — каза тя, сякаш прочела мислите ми. — Проверих КАИН подробно. Прегледах всяка програма и пренаписах основните части от някои, за да се уверя, че няма заплаха.
— Заплаха от кого? — попитах. — От КАИН или от Голт?
— Никой няма да проникне вътре — спокойно отговори тя. — Никой не може да го направи.
Разказах й за картата ми от „Американ експрес“. Мълчанието й ме накара да настръхна.
— О, не — най-после каза тя. — Никога дори не ми е минавало през ума.
— Спомняш си, че ти дадох картата миналата есен, когато започна стажа си в АИП, нали — напомних й. — Казах ти, че можеш да я използваш за влакови и самолетни билети.
— Да, но не ми потрябва, защото ти ми позволи да използвам колата ти. После стана катастрофата и известно време не ходих абсолютно никъде.
— Къде държеше картата? В портфейла си ли?
— Не — потвърди тя тревогите ми. — В АИП, в чекмеджето на бюрото ми, в едно писмо от теб. Реших, че това място е толкова безопасно, колкото всяко друго.
— Там ли беше картата по време на взлома?
— Да. Сега я няма, лельо Кей. Колкото повече мисля за това, толкова по-сигурна съм. Щях да я видя оттогава — заекна тя. — Щях да се натъкна на нея, докато се ровя из чекмеджето. Ще проверя, когато се върна в Куантико, но знам, че няма да я намеря там.
— И аз така си мислех — казах.
— Наистина съжалявам. Много сметки ли са направени по нея?
— Не мисля — отговорих уклончиво, без да й съобщавам в чии ръце беше картата.
— Вече си я анулирала, нали?
— Погрижила съм се за нея — отвърнах. — Кажи на майка ти, че ще дойда да видя баба веднага щом мога.
— Веднага щом можеш никога не е скоро — отбеляза племенницата ми.
— Знам. Аз съм ужасна дъщеря и неприятна леля.
— Е, невинаги си неприятна леля.
— Много ти благодаря — казах.
7.
Жилището на Франсис Пен се намираше в западната част на Манхатън, откъдето се виждаха светлините на Ню Джърси на отсрещния бряг на река Хъдсън. Тя живееше на петнадесетия етаж на опушена сграда в запуснатата част на града, нещо, което забравих веднага след като тя отвори бялата входна врата.
Апартаментът й беше пълен със светлина, произведения на изкуството и ароматите на хубави храни. Стените бяха боядисани в бяло и украсени с графики, абстрактни акварели и пастелни картини. Множеството книги по рафтовете и масите ми показа, че тя харесва Ейн Ранд и Ани Лейбовиц и обича да чете биографии и исторически романи, включително великолепните томове на Шелби Фут за онази ужасна, трагична война.
— Дайте да закача палтото ви — предложи тя.
Свалих палтото заедно с ръкавиците и черния кашмирен шал, който много обичах, тъй като ми бе подарък от Луси.
— Знаете ли, не се сетих да ви питам дали има неща, които не ядете — чух гласа й откъм гардероба до вратата. — Ядете ли стриди? Защото, ако не можете, имам и пиле.
— Стридите са чудесно нещо — казах.
— Добре.