— Значи Голт би направил такова нещо нарочно, защото това ще направи полицията… ще ни накара да се чувстваме…
— Той би си помислил, че това е забавно — казах.
Минахме обратно през релсите и боклука, оживял от плъхове. Усетих, че Франсис плаче. Изминаха няколко минути.
После тя каза:
— Давила беше добър полицай. Беше много услужлив, никога не се оплакваше, а каква усмивка имаше — огряваше стаята — каза тя с глас, в който вече се долавяше гняв. — Беше просто едно хлапе.
Полицаите й бяха около нас, но не прекалено близо. Погледнах към тунела и отсрещната страна на релсите и си помислих за километрите подземни завои и извивки на системата на метрото. Бездомните нямаха фенери и не разбирах как успяват да виждат. Минахме покрай друг скитнически лагер, където бял мъж, който ми се стори смътно познат, седеше и най-спокойно пушеше крек с помощта на парче автомобилна антена, като че ли в страната нямаше закони. Забелязах бейзболната му шапка, но отначало не осъзнах значението й. После се вторачих в него.
— Бени, Бени, Бени. Срамота — нетърпеливо каза един от полицаите. — Хайде, знаеш, че не можеш да правиш това, човече. Колко пъти трябва да си говорим?
Бени бе лудият, който вчера сутринта ме бе преследвал пред моргата. Познах мърлявия военен панталон, каубойските ботуши и синьото джинсово яке.
— Ами хайде тогава, заключете ме — отвърна той и отново запали крека.
— О, да, със сигурност ще заключим проклетия ти задник. Писна ми вече да се занимавам с теб.
Обърнах се към началник Пен и казах тихо:
— Кепето му.
Беше тъмносиньо или черно кепе на „Атланта Брейвс“.
— Почакайте малко — нареди тя на хората си, после се обърна към скитника. — Бени, откъде взе кепето?
— Не знам нищо — отговори той, като свали шапката, изпод която се показа мръсна посивяла коса.
Носът му изглеждаше, като че ли някой го бе сдъвкал.
— Разбира се, че знаеш — каза Франсис.
Той я погледна налудничаво.
— Бени, откъде взе кепето? — запита тя отново.
Двама полицаи го вдигнаха и му сложиха белезници. Под одеялото му се виждаха книги, списания, запалки, малки найлонови пликчета. Имаше няколко шоколада, пакетчета диетична дъвка, тенекиена свирка и мундщук за саксофон.
Обърнах се към Франсис и тя срещна погледа ми.
— Съберете абсолютно всичко — нареди тя на полицаите.
— Не можете да ми вземете мястото — извика Бени и започна да се бори с полицаите. — Не можете да ми вземете шибаното място. — Той затропа с крака. — Вие, проклети копелета…
— Не затруднявай излишно работата, Бени — казаха ченгетата и затегнаха белезниците му.
— Не докосвайте нищо без ръкавици — заповяда Франсис.
— Не се тревожете.
Те прибраха вещите на Бени в чували за боклук, които понесохме навън заедно със собственика им. Последвах ги с фенер в ръка. Тъмнината ми приличаше на черна дупка, която има очи. От време на време се обръщах назад, но не виждах нищо, освен една светлинка, за която си помислих, че е идващ влак, но внезапно тя се премести встрани. Превърна се във фенер, който освети циментовата арка, под която минаваше Темпъл Голт. Той бе мрачен силует в дълго тъмно палто, а лицето му изглеждаше снежнобяло. Сграбчих ръкава на Франсис и изпищях.
8.
Повече от тридесет полицаи претърсваха Бауъри и метрото през облачната нощ. Никой не знаеше как Голт е влязъл в тунелите, освен ако въобще не си е тръгвал, след като е убил Джими Давила. Нямахме представа и как е излязъл, след като го видях, но бе успял.
На следващата сутрин Уесли се отправи към летище „Ла Гуардия“, а ние с Марино се върнахме в моргата. Не видях доктор Джоунс от миналата нощ, доктор Хоровиц също го нямаше, но ни съобщиха, че началник Пен и един от детективите й са в залата за рентген.
Ние с Марино влязохме в залата тихо, като двойка, закъсняла за филма, после се загубихме в тъмнината. Подозирах, че Марино си е намерил някоя стена, тъй като имаше проблеми с равновесието в подобни ситуации. Не беше трудно да се почувстваш като хипнотизиран и да започнеш да се олюляваш. Пристъпих по-близо до стоманената маса, където тъмни форми заобикаляха тялото на Давила, а лъч светлина обхождаше наранената му глава.
— Бих искал една от отливките, за да направим сравнение — каза някой.
— Имаме снимки на отпечатъците от обувки. В мен са — отвърна гласът на началник Пен.