— Треви? Имаш предвид малкото момченце вътре? — запита шефът, без изражението на лицето му да се промени.
— Точно така. Вероятно Антъни е бащата на хлапето. Или по-скоро е бил.
— А оръжието?
— В кой от случаите?
— В този.
— „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър, изстреляни са и петте куршума. Джоунс не е успял да се отърве от оръжието, преди да умре. Намерихме пълнител в тревата.
— Стрелял е пет пъти и не е уцелил — каза шефът, който изглеждаше блестящо в официалната си униформа, с посипана със сняг фуражка.
— Трудно е да се каже. Шериф Браун имаше бронирана жилетка.
— Жилетка против куршуми под костюма на Дядо Коледа.
Шефът продължи да повтаря фактите, сякаш си води бележки.
— Да.
Марино се наведе към наклонения прът, на който бе завързано въжето за простиране, и насочи лъча на фенерчето към ръждясалия метал. С облечения си в ръкавица палец потърка малка дупчица, направена от куршум.
— Виж ти — каза той, — изглежда, тази вечер са застреляни двама — черен и поляк1.
Шефът замълча за момент, после каза:
— Жена ми е полякиня, капитане.
Марино погледна озадачено, а аз неволно потръпнах.
— Името ви не е полско — глупаво каза Марино.
— Тя взе моето име, а аз не съм поляк — каза шефът, който беше черен. — Предлагам ви да се въздържате от етнически и расистки шегички, капитане — предупреди го той.
Мускулите на челюстта му потръпваха.
Линейката пристигна. Започнах да треперя.
— Вижте, не исках да кажа… — започна Марино.
Шефът го прекъсна:
— Смятам, че сте идеалният кандидат за курсовете по различията между културите.
— Вече бях на такива.
— Вече бях на такива, господине, и май пак ще отидете, капитане.
— Ходих три пъти. Не е нужно да ме изпращате отново — отвърна Марино, който по-скоро би отишъл на проктолог, отколкото на нов курс по културни различия.
Чу се затръшване на врати и тракането на металната носилка.
— Марино, нямам повече работа тук — казах аз, тъй като исках да го накарам да млъкне, преди да се е набутал в още по-големи неприятности. — А и трябва да отида до офиса.
— Какво? Тази вечер ли ще го аутопсираш? — изморено запита Марино.
— Смятам, че това е добра идея предвид обстоятелствата — отговорих сериозно. — А и утре сутрин напускам града.
— Коледа със семейството? — запита началникът на полицията Тъкър, който бе прекалено млад, за да има толкова висок чин.
— Да.
— Чудесно — каза той, без да се усмихне. — Елате с мен, доктор Скарпета, ще ви закарам до моргата.
Марино запали цигара и ме погледна.
— Ще се отбия веднага след като поразчистя тук — каза той.
2.
Пол Тъкър бе назначен за шеф на полицията в Ричмънд преди няколко месеца, но се бяхме виждали набързо на едно светско събиране. Тази вечер бе първият път, когато се срещахме на местопрестъпление, а това, което знаех за него, можеше да се побере на визитна картичка.
Бил баскетболна звезда в университета на Мериленд и спечелил стипендия „Роудс“. Беше в страхотна физическа форма, изключително умен и бе завършил Националната академия на ФБР. Струваше ми се, че го харесвам, но не бях сигурна.
— Марино не искаше да обиди никого — казах, когато минахме на жълто на улица „Ийст Броуд“.
Усетих тъмните очи на Тъкър върху лицето си и почувствах любопитството им.
— Светът е пълен с хора, които не искат да обидят никого, но въпреки това го правят — каза той.
Имаше плътен глас, който напомняше за бронз и полирано дърво.
— Не мога да оспоря това, полковник Тъкър.
— Можете да ме наричате Пол.
Не му казах, че той самият може да ме нарича Кей, тъй като след многото години в свят като този си бях взела поука.
— Няма смисъл да го пращате на друг курс по културни различия — продължих.
— Марино трябва да се научи на дисциплина и уважение — отвърна той, отново загледан напред.
— Той проявява и двете по свой собствен начин.
— Трябва да ги проявява по подходящия начин.
— Няма да го промените, полковник — възразих. — Той е труден, досаден, с лоши маниери, но е най-добрият детектив по убийствата, с когото някога съм работила.