— Това ще свърши работа.
— Отливките са в лабораторията.
— Вашата ли?
— Не — отговори Франсис. — В лабораторията на криминалния отдел.
— Тази издраната част и шарката тук са от тока — каза някой и светлината се закова под лявото ухо. — Вълнистите линии са сравнително чисти и не виждам следи от някакъв материал по драскотината. Тук също се вижда шарката. Не мога да я определя. Изглежда като петно с малка опашчица. Не знам какво може да е.
— Можем да опитаме с увеличение на образа.
— Да, правилно.
— А самото ухо? Някаква схема?
— Трудно е да се определи, но е разцепено, а не срязано. Назъбените краища са неравни и свързани с парченца тъкан. Съдейки по извитото разкъсване ето тук — посочи облеченият в ръкавица пръст, — бих казал, че токът е смазал ухото.
— Затова е разцепено.
— Единичен удар със страхотна сила.
— Достатъчно силен, за да го убие?
— Възможно е. Ще видим. Според мен в лявата част на черепа ще има фрактура и голям кръвоизлив.
— Обзалагам се.
Покритите с ръкавици ръце започнаха да манипулират с форцепса и светлината. Черен косъм, дълъг около петнайсет сантиметра, беше залепнал върху окървавената яка на униформения пуловер на Давила. Косъмът бе взет и прибран в найлонов плик. Преминах през плътната тъмнина и намерих вратата. Върнах цветните очила в количката и се измъкнах навън. Марино ме следваше по петите.
— Ако този косъм е негов — започна той, когато излязохме в коридора, — значи отново си е боядисал косата.
— Очаквах да постъпи така — отговорих и си представих силуета, който бях видяла миналата нощ.
Лицето на Голт беше изключително бяло, но за косата му не можех да кажа абсолютно нищо.
— Значи вече не е червенокос.
— В момента може да има и лилава коса.
— Ако продължава непрекъснато да си боядисва косата, може пък най-накрая да окапе.
— Не е твърде вероятно — отвърнах. — Но косъмът може да не е негов. Доктор Джоунс има тъмна дълга коса, а снощи стоя дълго време наведена над тялото.
Бяхме издокарани в зелени униформи, маски и ръкавици, и приличахме на екип хирурзи, които са на път да извършат някоя забележителна операция, например трансплантация на сърце. Мъже внасяха мизерни чамови ковчези, предназначени за гробището за бездомници, а зад стъклото бяха започнали сутрешните аутопсии. Засега имаше само пет случая, но единият от тях бе дете, очевидно загинало от насилствена смърт. Марино отмести поглед.
— Мамка му — промърмори той със зачервено лице. — Ама че начин да започнеш деня.
Не отговорих.
— Давила бил женен от два месеца.
Не можех да кажа абсолютно нищо.
— Поговорих с няколко от момчетата, които са го познавали.
Имуществото на наркомана, наречен Бени, беше безцеремонно струпано на четвърта маса. Реших да го преместя по-далеч от мъртвото дете.
— Винаги искал да стане ченге. Чувам това непрекъснато, мамка му.
Чувалите за боклук бяха тежки и от тях се носеше отвратителна смрад. Започнах да ги пренасям на осма маса.
— Можеш ли да ми кажеш защо някой би искал да върши това?
Марино се ядосваше все повече. Той грабна един от чувалите и ме последва.
— Искаме да променим нещо — отговорих. — Искаме да направим нещата по-добри.
— Да бе — саркастично отвърна той. — Давила много е успял да промени нещо. Със сигурност е направил нещата по-добри, по дяволите.
— Не му отнемай това — казах. — Направил е добро и можеше да направи много повече, ако не беше загинал.
Хирургическият трион заработи, в мивките потече вода, а рентгеновите апарати откриха куршуми и кости в този театър с безмълвна публика и мъртви актьори. След малко Франсис Пен влезе при нас. Очите й гледаха изморено над маската. Придружаваше я млад мургав мъж, когото тя ни представи като детектив Майер. Той ни показа снимките на отпечатъците, оставени в снега на Сентръл Парк.
— Отговарят на оригинала — обясни той. — Признавам обаче, че отливките ще ни свършат по-добра работа, ако успеем да се сдобием с тях.
Но отливките се намираха в ръцете на нюйоркското управление и транспортната полиция никога нямаше да ги види. Франсис Пен почти не приличаше на жената, на която снощи бях гостувала. Зачудих се защо ли всъщност ме бе поканила в апартамента си. Какво ли щеше да ми довери, ако не ни бяха извикали в „Бауъри“?