Започнахме да развързваме чувалите и да подреждаме съдържанието им по масата. Направихме изключение само за вонящите вълнени одеяла, които бяха домът на Бени. Тях ги сгънахме и оставихме на пода. Предметите бяха странни и можеха да бъдат обяснени само по два начина. Единият бе Бени да е живял с човек, който притежаваше чифт ботуши номер седем и половина. А другият — някак си да се е сдобил с нещата на човек, който има ботуши номер седем и половина. Размерът на крака на Бени, както ни съобщиха, бе единадесет.
— Какво каза Бени тази сутрин? — запита Марино.
Детектив Майер отговори:
— Обясни ни, че онези неща в купчината просто се появили на одеялото му. Той бил вън на улицата, а когато се върнал, ги открил вътре в раницата си.
Детективът посочи към огромна препатила раница от зелен брезент.
— Кога е станало това? — попитах.
— Ами Бени не беше съвсем сигурен кога. Всъщност той не е сигурен в абсолютно нищо. Но смята, че е било през последните няколко дни.
— Видял ли е кой е оставил раницата? — попита Марино.
— Твърди, че не е.
Приближих една от снимките към ботуша, за да сравня подметките. Размерът и шевовете бяха еднакви. По някакъв начин Бени се бе сдобил с нещата на жената, убита от Голт в Сентръл Парк. И четиримата замълчахме за известно време, докато оглеждахме предметите, които смятахме, че принадлежат на убитата. Почувствах се изморена и с олекнала глава, когато започнахме да реконструираме живота й, съдейки само по тенекиената свирка и парцалите.
— Не можем ли да я наречем някак си? — запита Марино. — Притеснява ме фактът, че си няма име.
— Как би искал да я кръстим? — попита Франсис Пен.
— Джейн.
Детектив Майер погледна към Марино.
— Много оригинално. Какво е фамилното й име? Доу9?
— Възможно ли е мундщукът от саксофон да принадлежи на Бени? — запитах.
— Не мисля — отговори Майер. — Той твърди, че неговите неща били в сака. А и не ми е известно да е музикално надарен.
— Понякога свири на невидима китара — казах.
— И вие щяхте да го правите, ако пушехте крек. Той не се занимава с нищо друго. Само проси и се друса.
— Все нещо е правил, преди да се захване с това — казах.
— Бил електротехник, но жена му го зарязала.
— Това не е причина да се нанесеш да живееш в канала — възрази Марино, чиято жена също го бе напуснала. — Сигурно има и нещо друго.
— Наркотици. Редовно го откарват на отсрещната страна на улицата, в болница „Белвю“. После той изтрезнява и го пускат да си ходи. Старата история, отново и отново.
— Може в раницата да е имало и саксофон, но Бени да го е продал — предположих.
— Няма начин да узнаем — каза Майер. — Бени твърди, че не е имало нищо друго.
Помислих си за устата на жената, която бяхме нарекли Джейн, за изкривяването на предните й зъби, обяснено от зъболекаря с това, че е пушила лула.
— Ако дълги години е свирила на кларнет или саксофон — започнах, — това може да обясни пораженията по предните й зъби.
— Ами тенекиената свирка? — попита Франсис Пен.
Тя се наведе по-близо към златна метална свирка с червен мундщук. Марката беше „Дженерейшън“, английска изработка и не изглеждаше нова.
— Ако е свирила много, това може да е изкривило предните й зъби — продължих. — Интересно е, че тази свирка е алт, а и мундщукът е за алт саксофон. Значи в някой момент от живота си тя може да е свирила на алт саксофон.
— Вероятно преди нараняването на главата й — предположи Марино.
— Може — потвърдих.
Продължихме да се ровим из вещите й и да се опитваме да научим нещо за нея по тях. Тя обичаше дъвка без захар и паста за зъби „Сенсодин“, което изглеждаше логично, като се имат предвид проблемите й със зъбите. Имаше чифт черни мъжки джинси, размер тридесет и две в талията и тридесет и четири на дължина. Бяха стари и с подвити маншети, което навеждаше на мисълта, че някой й ги бе дал, или ги бе купила в магазин за стоки втора употреба. А и определено бяха прекалено големи за размерите, които е имала по време на смъртта си.
— Сигурни ли сме, че тези неща не принадлежат на Бени? — попитах.
— Той твърди, че не са негови — отговори Майер. — Казва, че неговите неща са в онази торба — допълни той и посочи към издутата торба на пода.
Пъхнах облечената си в ръкавица ръка в задния джоб на джинсите и извадих хартиен етикет в червено и бяло. Ние с Марино бяхме получили абсолютно същите, когато посетихме природонаучния музей. Беше кръгъл, с размера на сребърен долар и закачен на тънка връвчица. На едната му страна пишеше „Дарител“, а на другата бе отпечатана емблемата на музея.