— Това трябва да се провери за отпечатъци — казах и поставих етикета в найлонов плик. — Сигурно го е пипала. А може и Голт да го е докоснал, ако той е платил входната такса за изложбата.
— Защо е искала да запази такова нещо? — зачуди се Марино. — Обикновено хората ги свалят от себе си и ги пускат в коша за боклук, когато излизат от музея.
— Може да го е сложила в джоба си и да го е забравила — предположи Франсис Пен.
— Или пък да го е прибрала за спомен — обади се и Майер.
— Не мисля, че тя е била от хората, които събират сувенири — казах. — Всъщност тя, изглежда, е била доста предпазлива по отношение на нещата, които е пазила.
— Да не би да смяташ, че е запазила билета, за да може някой впоследствие да го намери?
— Не знам — отговорих.
Марино запали цигара.
— Това ме кара да се чудя дали не е познавала Голт — каза Майер.
Аз отговорих:
— Ако го е познавала и е знаела, че е в опасност, защо тогава е отишла с него в парка посред нощ?
— Да, това хич не ми се вижда логично — намеси се Марино, като издиша голям облак дим над смъкнатата си маска.
— Но не изглежда логично и ако му е била абсолютно непозната — казах.
— Значи може и да го е познавала — каза Майер.
— Възможно е — съгласих се.
Пъхнах ръка в другите джобове на черните джинси и намерих осемдесет и два цента, мундщук за саксофон, който беше доста сдъвкан, и няколко грижливо сгънати хартиени салфетки. До джинсите лежеше синя фланела със средни размери. Надписът върху предната й част бе прекалено избелял и не можехме да го прочетем.
Освен това тя бе притежавала два анцуга и три чифта спортни чорапи с кантове в различни цветове. В едно от отделенията на раницата имаше рамкирана снимка на петниста хрътка, седнала под пъстрата сянка на дървета. Кучето изглеждаше така, като че ли се усмихваше на човека, направил снимката, а в далечината зад него се виждаше някаква неясна фигура.
— Това също трябва да се провери за отпечатъци — казах. — Всъщност, ако държите снимката наклонена, можете да видите и с просто око отпечатъците по стъклото.
— Обзалагам се, че това е нейното куче — обади се Майер.
Франсис Пен запита:
— Можем ли да определим в коя част на света е направена снимката?
Вгледах се по-отблизо.
— Мястото изглежда равно. Слънчево е. Не виждам никаква тропическа растителност. Не прилича и на пустиня.
— С други думи, може да е почти навсякъде — каза Марино.
— Почти — потвърдих. — Не мога обаче да кажа нищо за фигурата в далечината.
Франсис Пен огледа снимката.
— Мъж?
— Може и да е жена — казах.
— Да, така изглежда — потвърди Майер. — Доста слаба.
— Значи може да е Джейн — каза Марино. — Обичала е бейзболни шапки, а на главата на тази фигура има някакво кепе.
Погледнах към Франсис Пен.
— Много ще съм ти благодарна за копия от всички снимки, включително и тази.
— Ще ти ги изпратя веднага щом станат.
Продължихме проучването на мъртвата, която като че ли бе в стаята с нас. Чувствах присъствието на личността й в мизерното й имущество и вярвах, че ни е оставила следи. Очевидно тя бе носила мъжки долни фланелки вместо сутиени, намерихме и три чифта бикини и няколко шарени носни кърпи.
Всичките й вещи бяха износени и мръсни, но се долавяше известен ред и грижа във внимателно закърпените дупки и иглите, конците и копчетата, които бе държала в пластмасова кутийка. Само черните джинси и избелялата фланела бяха наопаки и свити на топка, но подозирахме, че изглеждаха така, защото е била облечена с тях, когато Голт я е накарал да се съблече в парка.
Към обед вече бяхме прегледали целия й багаж, но не постигнахме успех в идентифицирането на жертвата, която бяхме започнали да наричаме Джейн. Можехме само да предполагаме, че Голт се е отървал от личните й документи, ако въобще е имала такива, или пък Бени бе прибрал парите й и е изхвърлил това, в което ги е държала. Не разбирах кога Голт е оставил раницата върху одеялото на Бени, ако въобще той го бе направил.
— Колко от тези неща ще проверяваме за отпечатъци? — запита Майер.