— Освен предметите, които вече имаме, тенекиената свирка има добра повърхност за отпечатъци — казах. — Можете да опитате да огледате раницата с алтернативен източник на светлина. Особено вътрешната част на капака, тъй като е кожена.
— Проблемът ни е все още тя — каза Марино. — Нищо тук няма да ни каже коя е.
— Е, аз пък имам новина за теб — каза Майер. — Не мисля, че ако идентифицираме Джейн, това ще ни помогне да заловим убиеца й.
Погледнах към него и забелязах как светлината в очите му угасва и интересът му към мъртвата изчезва. Бях виждала същото и преди при смъртни случаи, когато жертвата бе с неустановена самоличност. Джейн нямаше да получи повече време и внимание. А ако убиецът й не бе толкова прочут, щеше да получи дори още по-малко.
— Смятате ли, че Голт я е застрелял в парка, а после е отишъл оттам до тунела, където намерихме раницата й? — попитах.
— Възможно е — отговори Майер. — Трябвало е само да напусне Чери Хил и да се качи на метрото на Осемдесет и шеста или Седемдесет и седма улица. А то го е завело направо в „Бауъри“.
— Може и да е взел такси — каза началник Пен. — Едва ли е можел да отиде пеша. Разстоянието е доста голямо.
— Ами ако раницата е била оставена до фонтана в парка? — запита Марино. — Възможно ли е Бени да я е намерил?
— Той пък защо би се мотал из Чери Хил в такъв час? Спомнете си какво беше времето — отвърна Франсис Пен.
Вратата се отвори и санитарите вкараха количката с тялото на Давила.
— Не знам защо — каза Майер. — Тя носила ли е раницата си в музея? — обърна се той към началник Пен.
— Струва ми се, някъде се споменаваше, че на едното й рамо е висяла някаква чанта.
— Това може да е била раницата.
— Възможно е.
— Бени продава ли наркотици? — запитах.
— След известно време човек трябва да продава, ако иска да си купува — отговори Майер.
— Може да има връзка между Давила и убитата жена — предположих.
Началник Пен ме погледна с интерес.
— Не трябва да изключваме тази възможност — продължих.
— На пръв поглед изглежда невероятно. Но Голт и Давила са били в тунела по едно и също време. Защо?
— Кофти късмет — отсъди Майер.
Марино не проговори. Вниманието му се бе насочило към масата за аутопсии, където двама патолози снимаха убития полицай от различни ъгли. Санитар с мокра кърпа в ръка триеше кръвта от лицето му по начин, който щеше да е доста груб, ако Давила можеше да усети нещо. Марино не усещаше, че е наблюдаван и за момент изглеждаше твърде уязвим. Забелязах белезите от изминалите години и товара, притискащ плещите му.
— А и Бени е бил в същия тунел — казах. — Той е получил раницата от някого или я е намерил на местопрестъплението, или просто се е оказала върху одеялото му, както той твърди.
— Честно казано, не мисля, че просто се е озовала върху одеялото му — каза Майер.
— Защо? — запита началник Пен.
— Защо Голт би я разнасял чак от Чери Хил? Защо просто не я е зарязал, когато си е тръгвал?
— Може вътре да е имало нещо — предположих.
— Какво? — запита Марино.
— Нещо, което би могло да ни помогне да установим самоличността й — отговорих. — Той не е искал да я идентифицираме и е трябвало да огледа внимателно вещите й.
— Възможно е — съгласи се Франсис. — Определено в раницата нямаше абсолютно нищо, което да ни подскаже коя е тя.
— Но в миналото на Голт не му пукаше дали идентифицираме жертвите му — казах. — Защо сега се тревожи? Защо го притеснява тази наранена в главата, бездомна жена?
Франсис Пен като че ли не ме чу, а и никой от другите не отговори. Патолозите бяха започнали да разсъбличат Давила, който като че ли се противеше. Ръцете му бяха сгънати сковано пред гръдния кош, сякаш отбиваше удари при игра на ръгби. Докторите доста се помъчиха, докато освободят пуловера от крайниците му и го изхлузят през главата му.
Избръмча пейджър. Всички ние неволно докоснахме коланите си, после се вторачихме в масата, върху която лежеше Давила и откъдето идваше звукът.
— Не е моят — каза един от лекарите.
— По дяволите — отвърна другият. — Неговият е.
По гръбнака ми премина тръпка, докато патологът откачаше пейджъра от колана на Давила. Всички мълчаха. Не можехме да свалим погледите си от масата за аутопсии и от Франсис Пен, която отиде дотам, защото това бе нейният убит полицай, а някой току-що се бе опитал да му се обади. Лекарят й подаде пейджъра и тя го вдигна, за да види екрана. Лицето й се зачерви. Видях я да преглъща затруднено.