— Това е код — каза тя.
Нито тя, нито докторът се сетиха, че не трябваше да докосват пейджъра. Не знаеха, че това може да се окаже важно.
— Код? — озадачено попита Майер.
— Полицейски код — с яростен глас отговори тя. — Десет-тире-седем.
Десет-тире-седем означаваше „Край на обиколката“.
— Мамка му — изруга Майер.
Марино неволно пристъпи напред, като че ли щеше да подгони някого. Но нямаше кого.
— Голт — каза той замаяно, после повиши глас: — Мръсното копеле сигурно е взело номера на пейджъра, след като е пръснало мозъка му навсякъде из метрото. Разбирате ли какво означава това? — Той вбесено се вторачи в нас. — Това означава, че той ни наблюдава! Знае с какво се занимаваме в момента.
Майер се огледа наоколо.
— Не знаем кой е изпратил съобщението — каза лекарят, който бе напълно объркан.
Но аз знаех. Не изпитвах абсолютно никакви съмнения.
— Дори ако Голт го е направил, той няма нужда да ни вижда, за да знае какво правим — каза Майер. — Знае, че тялото е тук, следователно и ние сме тук.
Голт знае, че аз съм тук, помислих си. Не е задължително да знае, че и останалите са в моргата.
— Той се намира някъде, където има телефон — глупаво каза Марино, като се огледа диво наоколо.
Не можеше да застане спокойно на едно място.
Франсис Пен нареди на Майер:
— Предай съобщението по радиото. Изпрати и телекс.
Майер свали ръкавиците си и гневно ги хвърли в коша за боклук. После изхвърча от залата.
— Сложете пейджъра в плик за улики. Трябва да огледаме за отпечатъци — казах. — Знам, че сме го докосвали, но все пак можем да опитаме. Затова якето му беше разкопчано.
— А? — Марино все още изглеждаше зашеметен.
— Якето на Давила беше разкопчано, без да има причина за това.
— Ами, имаше причина. Голт е искал пистолета му.
— Не е трябвало да разкопчава якето, за да вземе пистолета — казах. — Отстрани на якето, там, където е кобурът, има процеп. Според мен Голт е разкопчал якето, за да вземе пейджъра. После си е записал номера му.
Патолозите отново бяха насочили вниманието си към трупа. Свалиха ботушите и чорапите му и разкопчаха кобура на глезена. В него имаше „Валтер 380“, какъвто Давила не би трябвало да носи и който, уви, не бе имал възможност да използва. Съблякоха противокуршумната му жилетка, синята полицейска риза и свалиха сребърно кръстче, окачено на дълга верижка. На дясното му рамо беше татуирана малка роза, обвиваща кръст. В портфейла му имаше един долар.
9.
Напуснах Ню Йорк същия следобед. Самолетът ми кацна на националното летище във Вашингтон в три часа. Луси не можа да ме посрещне на летището, защото не бе шофирала откак катастрофира, а и нямаше разумна причина, поради която да открия Уесли, застанал да ме чака пред вратата.
Пред летището внезапно усетих силно самосъжаление, докато се борех с куфарчето и сака си. Бях изморена, а и ми се струваше, че дрехите ми са мръсни. Бях безнадеждно съсипана, но се срамувах да го призная. Не можех дори да си хвана такси.
Най-после пристигнах в Куантико, докарана от вехто такси, боядисано в светлосиньо и със затъмнени лилави стъкла. Задният прозорец не искаше да се отвори, а шофьорът — виетнамец — не успяваше да обясни на пазача на входа на академията коя съм.
— Жена лекар — каза отново виетнамецът.
Личеше си, че е притеснен от охраната, шиповете за гуми и многото антени по покривите на сградите.
— Тя е окей.
— Не — извиках над главата му. — Името ми е Кей. Кей Скарпета.
Опитах се да изляза, но вратите бяха заключени, а дръжките — извадени. Пазачът посегна към радиостанцията си.
— Моля ви, пуснете ме да изляза — обърнах се към шофьора, който гледаше втренчено деветмилиметровия пистолет на колана на пазача. — Трябва да ме пуснете да изляза.
Той се завъртя към мен уплашено.
— Там навън?
— Не — отговорих, докато пазачът излизаше от будката.
Очите на виетнамеца се разшириха.
— Искам да кажа, да, искам да изляза навън, но само за минута. За да мога да обясня на пазача — посочих и заговорих много бавно. — Той не знае коя съм, защото не мога да отворя прозореца, а не ме вижда през стъклото.
Шофьорът продължи да кима.
— Трябва да изляза — казах твърдо. — А вие трябва да отворите вратите.