Ключалките изщракаха.
Излязох и се намръщих от слънцето. Показах картата си за самоличност на пазача, който беше млад и с военна осанка.
— Стъклото е затъмнено и не можах да ви видя — каза той. — Следващия път просто си свалете прозореца.
Шофьорът бе започнал да вади багажа ми от багажника и да го подрежда на пътя. Той се оглеждаше наоколо, ужасен от непрестанните изстрели и артилерийския огън, долитащи от стрелбищата на ФБР.
— Не, не, не — извиках и му махнах да прибере нещата ми обратно в багажника. — Закарайте ме там, моля — посочих към „Джеферсън“ — високата тухлена сграда от другата страна на паркинга.
Беше повече от очевидно, че той няма желание да ме закара където и да било, но аз влязох в колата, преди да успее да потегли. Багажникът се затръшна и пазачът ни махна да минаваме. Въздухът беше студен, небето — яркосиньо.
Във фоайето на „Джеферсън“ видеоекранът над рецепцията ми пожела „Добре дошли в Куантико“ и „Весели и спокойни празници“. Млада жена с лунички ме записа и ми даде магнитна карта, с която да си отварям вратите из академията.
— Добър ли беше Дядо Коледа към вас, доктор Скарпета? — жизнерадостно запита тя, докато подреждаше ключовете.
— Сигурно съм била много непослушна през годината — отговорих. — Получих най-вече главоболия.
— Не мога да си представя. Вие винаги сте толкова мила — каза тя. — Както обикновено, сме ви сложили на обезопасения етаж.
— Благодаря ви.
Не можех да си спомня името й и имах чувството, че тя знаеше това.
— Колко нощи ще бъдете при нас?
— Само една.
Помислих си, че името й е Сара. По някаква необяснима причина ми се виждаше много важно да си го спомня.
Тя ми подаде два ключа, единият пластмасов, другият метален.
— Вие сте Сара, нали? — реших да рискувам и попитах.
— Не. Аз съм Сали — засегнато отвърна тя.
— Исках да кажа Сали — казах объркана. — Разбира се. Съжалявам. Вие винаги се грижите така добре за мен и аз съм ви много благодарна.
Тя ме погледна несигурно.
— Между другото племенницата ви мина оттук преди около половин час.
— Накъде отиде?
Сали посочи към стъклените врати, които водеха от фоайето към вътрешността на сградата, и отключи бравата, преди да успея да вкарам картата си. Луси вероятно е минала оттук на път за АИП. Или пък може да е отивала към стаята си в общежитието, която се намираше в същата сграда, но в друго крило.
Опитах се да си представя къде може да е племенницата ми по това време, но никога не бих се сетила да я потърся на мястото, където най-после я открих. Тя седеше в апартамента ми.
— Луси! — възкликнах, когато отворих вратата и я видях от другата страна. — Как влезе?
— По същия начин като теб — отговори тя не особено топло. — Имам ключ.
Занесох багажа си във всекидневната и го оставих там.
— Защо? — запитах и внимателно огледах лицето й.
— Моята стая е от онази страна, а твоята — от тази.
Обезопасеният етаж бе предназначен за свидетели под федерална закрила, шпиони или други хора, за които Министерството на правосъдието решаваше, че се нуждаят от подсилена охрана. За да влезе в стаите, човек трябваше да мине през две врати. Първата изискваше да се вкара специален код чрез дигиталната клавиатура, който се променяше всеки път, след като бе използван. Втората се нуждаеше от магнитна карта и също често се променяше. А и винаги бях подозирала, че телефоните се подслушват.
Бяха ми определили тези покои преди повече от година, тъй като Голт не беше единствената ми тревога. Озадачих се от факта, че и Луси се намира тук.
— Мислех, че си в общежитие „Вашингтон“ — казах.
Тя влезе във всекидневната и седна.
— Бях — отговори племенницата ми. — Но от днес следобед съм тук.
Седнах на канапето срещу нея. По вазите бяха подредени изкуствени копринени цветя, а през прозореца, чиито завеси бяха дръпнати, се виждаше синьото небе. Племенницата ми носеше анцуг, маратонки и тъмна фланела с емблемата на ФБР и качулка. Червената й коса беше къса, а красивото лице с остри черти — безукорно, с изключение на яркия белег на челото й. Луси беше студентка последен курс в университета във Вирджиния. Беше красива и умна, а отношенията помежду ни винаги стигаха до крайности.
— Заради мен ли те настаниха тук? — попитах, като все още се опитвах да разбера.
— Не.