— Не ме прегърна, когато влязох — сетих се аз и станах.
Целунах я по бузата, а тя се напрегна и се освободи от прегръдката ми.
— Пушила си — установих и отново седнах.
— Кой ти каза?
— Няма нужда никой да ми казва. Косата ти мирише на цигари.
— Прегърна ме, защото искаше да провериш дали мириша на цигари.
— А пък ти не ме прегърна, защото миришеш на цигари.
— Заяждаш се.
— Определено не си права.
— Така е. По-лоша си и от баба — настоя тя.
— Която е в болницата, защото беше пушачка — казах и отвърнах на напрегнатия й зелен поглед.
— След като вече знаеш тайната ми, мога да запаля една цигара.
— Това е стая за непушачи. Всъщност в тази стая нищичко не е позволено — казах.
— Нищо? — попита тя, без да мигне.
— Абсолютно нищо.
— Ти пиеш кафе тук. Знам. Чувала съм те да го вадиш от микровълновата печка, когато сме говорили по телефона.
— Кафето не е опасно.
— Да бе! За много хора на тази планета кафето също е порок. Обзалагам се, че и алкохол пиеш тук.
— Луси, моля те, не пуши.
Тя извади пакет ментолови „Вирджиния Слимс“ от джоба си.
— Ще изляза навън — каза тя.
Отворих прозореца, за да може Луси да запали. Не можех да повярвам, че е придобила навик, от който аз самата се бях отказала изключително трудно. Луси беше спортистка и в идеална физическа форма. Казах й, че не мога да я разбера.
— Просто се забавлявам — отвърна тя. — Не пуша много.
— Кой те премести в моя апартамент? Хайде да се върнем към този въпрос — предложих, докато тя издишаше дима от цигарата си.
— Те ме преместиха.
— Кои са те?
— Очевидно заповедта е дошла от най-високо място.
— Бърджис?
Имах предвид заместник-директора на академията.
Луси кимна.
— Да.
— С каква цел? — намръщих се аз.
Тя изтърси пепелта в ръката си.
— Никой не ми е обяснявал причината. Мога само да предположа, че е свързана с АИП, с КАИН — каза Луси и замълча за момент. — Нали знаеш, странни съобщения и т.н. — добави тя.
— Луси — казах. — Какво точно става?
— Не знаем — спокойно отговори тя. — Но става нещо.
— Голт?
— Няма доказателства, че някой е влизал в системата. Имам предвид, никой не би трябвало да влиза.
— Но вярваш, че това е станало.
Тя дръпна дълбоко, като закоравял пушач.
— КАИН не прави това, което му нареждаме. Върши съвсем различни неща, получава заповеди отнякъде другаде.
— Сигурно има начин да се разбере — казах.
Очите й заискриха.
— Повярвай ми, точно това се опитвам да направя.
— Не се съмнявам в усилията или възможностите ти.
— Няма следи — продължи тя. — Ако вътре има някой, то той не оставя абсолютно никакви следи. А това не е възможно. Не можеш просто да проникнеш в системата и да й наредиш да изпраща съобщения или да прави нещо друго, без дневникът да отрази това. А и имаме принтер, който работи през цялото време и отпечатва всичко, което някой е вкарал в компютъра по някаква причина.
— Защо се ядосваш? — попитах.
— Защото ми писна да ме обвиняват за проблемите тук. Не бях виновна за взлома. Нямах представа, че човек, който работи до мен… — Тя поспря и отново дръпна от цигарата. — Е, казах, че ще го оправя, защото ме помолиха да го направя. Сенаторът ме помоли. Или по-точно казано, помоли теб…
— Луси, не знаех, че някой те обвинява за проблемите с КАИН — казах нежно.
В очите й проблесна гняв.
— Ако не ме обвиняваха, нямаше да ме настанят тук. Това направо си е домашен арест.
— Глупости. Винаги когато дойда в Куантико, отсядам тук, а определено не съм под домашен арест.
— Ти си настанена тук, за да имаш охрана и самостоятелност — каза тя. — Но аз не съм тук заради това. Просто отново ме обвиняват. Наблюдават ме. Личи си от начина, по който определени хора се отнасят с мен — допълни Луси и кимна по посока на АИП, който се намираше на отсрещната страна на улицата.
— Какво стана днес? — запитах.
Луси отиде в кухнята, пусна водата върху фаса си и го хвърли в боклука. Върна се, седна отново, но не каза нищо. Вгледах се в нея и се притесних. Не разбирах защо е толкова ядосана, а винаги, когато се държеше по начин, който не може да бъде обяснен, се плашех.
Катастрофата с колата, която Луси претърпя, можеше да бъде фатална. Раната в главата й можеше да съсипе най-забележителния й талант. Пред очите ми се появиха кръвоизливи и череп, спукан като твърдо сварено яйце. Спомних си жената, която нарекохме Джейн, обръснатата й глава и белезите, и си представих Луси на някакво място, където никой не знаеше името й.