— Добре ли се чувстваш? — попитах я.
Тя сви рамене.
— Как си с главоболията?
— Все още имам — отвърна тя и очите й се замъглиха от подозрения. — Понякога мидринът ми помага. Друг път ме кара да повръщам. Единственото лекарство, което наистина ми помага, е фиоринал. Но го свърших.
— Нямаш нужда от него.
— Не си ти тази, която получава главоболията.
— И аз често имам подобни проблеми. Но няма нужда да гълташ приспивателни — отвърнах. — Надявам се, че спиш и се храниш добре, и доста спортуваш, нали?
— Какво е това? Час при доктора?
— Защо не, аз все пак съм лекар. Само дето нямаш записан час, но пък аз съм достатъчно добра, за да те приема и без него.
Лека усмивка изкриви устата й.
— Съвсем добре съм — отговори тя, вече не така отбранително.
— Нещо се е случило днес — казах отново.
— Май не си говорила с Франсис Пен.
— Не съм я чувала от рано сутринта. Не знаех, че я познаваш.
— Отделът й е свързан с нас, с КАИН. В дванайсет на обед КАИН се обади на терминала на транспортната полиция. Предполагам, че вече си била тръгнала за летището.
Кимнах утвърдително. Стомахът ми се сви, когато си спомних как пейджърът на Давила избръмча в моргата.
— Какво беше съобщението този път? — попитах.
— Нося го с мен, ако искаш да го видиш.
— Да — потвърдих аз.
Луси влезе в стаята си и се върна с куфарче в ръка. Отвори го и извади отвътре купчина листове. Подаде ми единия, който бе разпечатка от терминала на ПЗЖП, разположен в отдела за връзка, командван от Франсис Пен. Съобщението гласеше следното:
„Съобщение ПК21 96701 001145 Започва
От: КАИН
До: Всички отдели и поделения
Тема: Мъртви ченгета
До всички засегнати поделения:
С цел безопасност всички членове на поделенията, когато отговарят на повикване или патрулират в тунелите на метрото, трябва да носят каски.
Съобщение ПК21 96701 001145 Свършва“
Вторачих се в разпечатката за известно време. Усещах, че се нервирам и разпалвам. После запитах:
— Имаме ли име, свързано с човека, който може да е напечатал това?
— Не.
— И няма абсолютно никакъв начин да го открием?
— Не и по обикновените начини.
— Какво мислиш?
— Смятам, че когато влязоха с взлом в АИП, този, който е проникнал в КАИН, е вкарал там програма.
— Нещо като вирус? — запитах.
— То е вирус. Бил е прикрепен към файл, за който просто не сме се сетили. И така позволява на някой да се движи из нашата система, без да остави следи.
Помислих си за Голт, осветен от фенера в тунела снощи, за безкрайните релси, водещи по-дълбоко в тъмнината, и за болести. Голт се движеше свободно из места, които повечето хора не можеха да видят. Пъргаво прескачаше мръсната стомана и нечистотиите, оставени от хора и плъхове. Той самият беше вирус. Беше успял по някакъв начин да проникне в нашите тела, сгради, технологиите ни.
— Значи, накратко казано, КАИН е повлиян от вирус — отсъдих аз.
— Да, но доста необичаен. Не е вирус, ориентиран към съсипване на хард диска или информацията. Не е с широко приложение. Специфичен е за Криминалната мрежа на изкуствения интелект, защото целта му е да осигури на някого достъп до КАИН и до информационната база на ПЗЖП. Този вирус е като оригинален ключ. Отваря всяка врата в къщата.
— И е прикрепен към съществуваща програма.
— Можеш да кажеш, че си има приемник — поясни Луси. — Да. Някоя програма, която се използва рутинно. Вирусът не може да нанесе повреди, освен ако компютърът не премине по път, който изисква програмата приемник — като autoexec.bat в DOS — да бъде прочетена.
— Разбирам. А този вирус не е внедрен във файловете, които се четат редовно, когато компютърът е в действие.
Луси поклати глава.
— Колко програмни файла има в КАИН?
— О, господи — въздъхна тя. — Хиляди. А и някои от тях са достатъчно дълги, за да опаковаш сградата с тях. Вирусът може да е закрепен навсякъде, а и ситуацията е допълнително усложнена от това, че не само аз съм се занимавала с програмирането. Не познавам твърде добре файловете, писани от други хора.