— На какво се базира това?
— Инстинкт — отговорих. — Освен това сме задължени морално и професионално да направим всичко, което можем, за нея. Тя има право да бъде погребана с истинското си име.
— Разбира се, че има. Ченгетата от Ню Йорк, транспортната полиция, Бюрото, всички ние искаме да я идентифицираме.
Не му повярвах.
— Всъщност не ни пука — казах мрачно. — Нито на ченгетата, нито на съдебните лекари, нито на този отдел. Вече знаем кой я е убил и за нас е без значение коя е самата тя. Това е действителността, когато става дума за град, така претрупан с насилия, както е Ню Йорк.
Уесли се загледа встрани и се заигра с писалката „Монблан“.
— Страхувам се, че има нещо вярно в това, което казваш — съгласи се той и погледна към мен. — Не ни пука, просто защото не можем да направим нищо, а не защото не искаме. А аз лично най-вече искам да хвана Голт, преди да е убил отново. Това е най-важното за мен.
— И така трябва да е. Но не знаем дали мъртвата не би могла да ни помогне.
Видях отчаянието му и го усетих в изморения му глас.
— Изглежда, единствената й връзка с Голт е, че са се срещнали в музея — каза Уесли. — Огледахме личните й вещи, но нищо от тях не може да ни заведе до него. Затова въпросът ми е: какво още можеш да научиш от нея, което да ни помогне да го заловим?
— Не знам — отговорих. — Но когато във Вирджиния имам неидентифицирани случаи, не се отказвам, докато не направя всичко възможно да узная самоличността им. Този случай е в Ню Йорк, но аз участвам в него, тъй като работя с отдела ти, а вие бяхте поканени в разследването. — Говорех убедено, като че ли жестокото убийство на Джейн се поставяше под съмнение в тази стая. — Ако не ми е позволено да спазвам собствените си стандарти — продължих, — тогава не мога повече да работя като консултант на Бюрото.
Уесли изслуша тирадата ми с изненадващо търпение. Знаех, че и той чувства същия гняв като мен, но имаше разлика. Той не беше израснал в беднота, а когато се карахме, аз винаги изтъквах това като аргумент.
— Ако тя беше важна личност — казах, — всички щяха да се интересуват.
Той не проговори.
— Няма справедливост, ако си беден — упорствах, — освен по принуда.
Уесли се втренчи в мен.
— Бентън, настоявам за справедливост.
— Обясни ми какво искаш да направиш — каза той.
— Искам да направя всичко възможно да науча коя е тя. И също така искам ти да ме подкрепиш.
Той ме погледна за момент. Анализираше ме.
— Защо точно тази жертва? — запита той.
— Струва ми се, че току-що ти обясних.
— Внимавай — каза той. — Помисли си дали мотивацията ти не е субективна.
— Какво имаш предвид?
— Луси.
Почувствах нов прилив на гняв.
— Луси можеше да е също така лошо наранена в главата като тази жена — продължи Уесли. — Луси винаги е била нещо като сираче, а не много отдавна тя изчезна, замота се из Нова Англия, а ти трябваше да ходиш да я търсиш.
— Обвиняваш ме, че прехвърлям чувствата си към Луси върху жертвата.
— Не те обвинявам. Просто проучвам тази възможност.
— Опитвам се да си върша работата — отвърнах. — А и нямам никакво желание да ме подлагаш на психоанализа.
— Разбирам — каза той и замълча за момент. — Направи това, което смяташ за нужно. Ще ти помогна, доколкото мога. Сигурен съм, че и Пийт ще го направи.
После се прехвърлихме на по-неприятната тема за Луси и КАИН, а това бе нещо, за което Уесли не желаеше да говори. Той стана, за да донесе кафе. Телефонът във външния кабинет звънна и секретарката записа ново съобщение. Телефонът не бе спрял да звъни, откак бях пристигнала, и знаех, че винаги е така. Кабинетът на Уесли беше същият като моя. Светът бе пълен с отчаяни хора, които знаеха нашите телефони и нямаха на кого друг да се обадят.
— Само ми кажи какво мислиш, че е направила — казах, когато той се върна.
Уесли остави едното кафе пред мен.
— Говориш като нейна леля.
— Не. Сега говоря като нейна майка.
— Предпочитам да поговорим за това като двама професионалисти.
— Чудесно. Можеш да започнеш, като ми разкажеш цялата история.
— Шпионажът, който започна след взлома в АИП миналия октомври, все още продължава — каза Уесли. — Някой е проникнал в КАИН.
— Това ми е известно.
— Не знаем обаче кой върши това.
— Но подозираме Голт, доколкото знам — казах.