— Точно затова не искам Луси дори да си мисли за него! — избърборих ядосано.
Уесли замълча. Погледна към затворената врата, после обратно към мен.
— Той вече знае коя е тя — съобщи ми той.
— Но не знае много за нея — казах.
— Не сме наясно какво точно знае. Но най-малкото, знае как изглежда.
Не разбирах.
— Как?
— От времето, когато бе открадната картата ти от „Американ експрес“. Луси не ти ли каза?
— Какво да ми каже?
— За нещата, които е държала в бюрото си.
Уесли осъзна, че не разбирам за какво говори, и внезапно млъкна. Усетих, че се е докоснал до подробности, които не желаеше да ми каже.
— Какви неща? — настоях.
— Ами — колебливо отвърна той — в бюрото си в АИП е държала едно писмо от теб. В него е била кредитната карта.
— Знам за това.
— Добре. Освен това в писмото е имало снимка. Вие с Луси в Маями. Седнали в двора на майка ти.
Затворих очи за момент и си поех дълбоко дъх.
Уесли продължи мрачно:
— Голт знае, че Луси е най-слабото ти място. И аз не искам той да се фокусира върху нея. Но се опитвам да ти обясня, че вероятно вече го е направил. Проникнал е в свят, където тя е бог. Превзел е КАИН.
— Значи затова си я преместил — казах.
Уесли ме наблюдаваше загрижено и търсеше начин да ми помогне. Забелязах тревогата под хладната му резервираност и усетих ужасната му болка. Той също имаше деца.
— Преместил си я на обезопасения етаж заедно с мен. Страхуваш се, че Голт може да тръгне след нея.
Той не проговори.
— Искам тя да се върне в университета в Шарлотсвил. Искам още утре да е там — казах гневно.
Всъщност това, което исках за Луси, бе въобще да не познава моя свят, но бе абсолютно невъзможно вече.
— Не може — простичко отвърна Уесли. — Не може и да остане при теб в Ричмънд. Честно казано, в момента тя не може да живее никъде другаде, освен тук. Това е най-безопасното място за нея.
— Тя не може да остане тук до края на живота си.
— Докато го хванем…
— Може никога да не го хванем, Бентън!
Той ме погледна изморено.
— Тогава и двете можете да се окажете включени в програмата ни за защита на свидетели.
— Няма да се откажа от самоличността си. От живота си. Това не е по-добро, отколкото да си мъртъв.
— По-добро е — каза той кротко.
Знаех, че в мислите му се появяват трупове, пребити, обезглавени, с рани от куршуми.
Надигнах се.
— Какво да направя с кредитната карта? — запитах тъпо.
— Анулирай я — отговори той. — Надявах се, че можем да използваме пари от конфискации, от арестите на наркотърговците. Но не можем.
Уесли замълча, когато поклатих глава невярващо.
— Не съм виновен за това. Знаеш проблемите с бюджета. Ти също ги имаш.
— Господи — казах. — Мислех, че искате да го проследите.
— Не е твърде вероятно кредитната ти карта да ни покаже къде се намира Голт. Всъщност може да ни посочи само къде е бил.
— Не мога да повярвам.
— Обвинявай политиците.
— Не желая да слушам за бюджетни проблеми или политици — възкликнах.
— Кей, Бюрото едва успява да си позволи разходите за амуниции в наши дни. Знаеш и за проблемите ни с персонала. Лично аз дори сега работя по сто тридесет и девет случая. Миналия месец двама от най-добрите ми агенти се пенсионираха. Сега отделът ми се състои от девет човека. Девет. Значи едва десет човека се опитваме да покрием целите Съединени щати, плюс случаите, които идват от чужбина. По дяволите, единствената причина, поради която можем да работим с теб, е, че не ти плащаме.
— Не върша това за пари.
— Трябва да анулираш кредитната си карта — изморено каза той. — Аз бих го направил веднага.
Загледах го за известно време, после си тръгнах.
10.
Докато се върна в стаята, Луси бе приключила с тичането и къпането и бе излязла. В кафенето сервираха вечеря, но племенницата ми се намираше в АИП и работеше.
— Тази вечер се връщам в Ричмънд — съобщих й по телефона.
— Мислех, че ще останеш тук през нощта — каза тя и долових разочарованието й.
— Марино ще дойде да ме вземе.
— Кога?
— На път е. Можем да вечеряме заедно, преди да тръгна.
— Добре. Бих искала и Джен да дойде.
— Чудесно — казах. — Но ще трябва да включим и Марино. Той вече е на път.