— Май няма друг начин — казах.
— Добре — въздъхна тя тежко. — Теоретически човек може да използва приемател, за да се добере до входящия край на клавиатурата чрез радиация. Някои съветски агенти действаха по този начин немного отдавна.
— Но това не би могло да осигури достъп до системата, нали? — попитах.
— Може да ти даде пароли и друга информация, която да те вкара вътре, ако имаш номер за набиране.
— Тези номера бяха променени след взлома, нали?
— Разбира се. Промених всичко, за което можах да се сетя, а и номерата бяха сменяни и след това. Освен това имаме и модеми за обратна връзка — ти се обаждаш на КАИН, а той ти звъни обратно, за да е сигурен, че имаш право на връзка с него.
Племенницата ми изглеждаше обезкуражена и ядосана.
— Ако прикрепиш вируса към някоя програма — започнах аз, опитвайки се да помогна, — това няма ли да промени размера на файла? Не може ли по този начин да се открие къде е вирусът?
— Да, това би променило размера на файла — отговори тя. — Но проблемът е, че програмата UNIX, която се използва за сканиране на файлове, се нарича „чексум“ и не е криптографски обезопасена. Сигурна съм, че който е свършил тази работа, е включил и балансираща „чексум“, за да накара байтовете на вируса да изчезнат.
— Значи вирусът е невидим.
Луси кимна разсеяно. Знаех, че мисли за Кари. После тя вкара команда „Кой“, за да види кои полицейски агенции са във връзка, ако има такива, разбира се. Ню Йорк бе свързан. Също и Шарлът и Ричмънд. Луси ми посочи модемите им. По предните им части танцуваха светлинки, докато информацията се прехвърляше по телефонните линии.
— Трябва да отидем да вечеряме — напомних нежно на племенницата си.
Тя напечата други команди.
— Не съм гладна.
— Луси, не можеш да позволиш това да съсипва живота ти.
— Точно ти нямаш право да го казваш.
Беше права.
— Беше обявена война — каза тя. — Това е истинска война.
— Това не е Кари — казах.
Имах предвид жената, за която подозирах, че е била нещо повече от приятелка на Луси.
— Няма значение кой е — отговори Луси и продължи да пише.
Но имаше. Кари Гретхен не убиваше хора и не обезобразяваше телата им. Темпъл Голт го правеше.
— По време на взлома беше ли откраднато и нещо твое? — опитах отново.
Луси спря работата си и ме погледна с блеснали очи.
— Да, щом настояваш — отговори тя. — Имах голям кафяв плик, който не исках да оставям в стаята в общежитието в университета или в стаята тук, заради съквартирантките и другите хора, вечно влизащи и излизащи оттам. Беше нещо лично. Смятах, че тук е на безопасно място.
— Какво имаше в плика?
— Писма, бележки, различни неща. Някои от тях бяха от теб, включително писмото със снимката и кредитната карта. Повечето бяха от нея — каза Луси и се изчерви. — Имаше и няколко писма от баба — добави тя.
— Писма от Кари? — запитах объркано. — Защо пък ти е писала? И двете се намирахте тук, в Куантико, а до миналата есен не се познавахте.
— Ами горе-долу се познавахме — каза тя и лицето й се зачерви още повече.
— Как? — попитах и усетих, че наистина нищо не разбирам.
— Запознахме се чрез компютърни обяви през лятото, чрез „Феномен“. Бях запазила всички разпечатки от бележките, които си изпращахме.
— Нарочно ли се опитахте да уредите нещата така, че да започнете работа в АИП заедно? — запитах невярващо.
— Тя вече очакваше да бъде назначена в Бюрото — отговори Луси. — Подтикна ме да се опитам да си уредя стаж тук.
Замълчах разгневена.
— Слушай — каза тя. — Откъде можех да знам?
— Да, май не си можела да знаеш — съгласих се. — Но тя ти е поставила капан, Луси. Искала е да си тук. Това е било планирано дълго преди да се запознаете чрез „Феномен“. Вероятно Кари вече се е познавала с Голт от шпионския магазин в Северна Вирджиния и те заедно са решили, че тя трябва да те повика тук.
Луси вбесена отмести очи от мен.
— Господи — въздъхнах тежко. — Примамили са те доста хитро. Не само защото си толкова добра в работата си, но и заради мен.
— Не се опитвай да изкараш себе си виновна за това. Мразя да постъпваш така.