— Никога не можеш да си сигурен — възрази Марино, който често предсказваше кой ще спечели Нобелова награда.
Според него аз вече трябваше да съм получила няколко.
— Иска ми се да знаехме дали Голт все още е в Ню Йорк — казах.
Марино допи бирата и погледна часовника си.
— Къде е Луси? — запита той.
— Доколкото знам, търси Джанет.
— Що за човек е тя?
Знаех какво го интересуваше.
— Чудесна млада жена — отговорих. — Умна, но доста свенлива.
Той не проговори.
— Марино, настанили са племенницата ми на обезопасения етаж.
Той се завъртя към бара, като че ли мислеше за нова бира.
— Кой го е направил? Бентън?
— Да.
— Заради компютърната бъркотия?
— Да.
— Искаш ли още една „Зима“?
— Не, благодаря. А и ти не би трябвало да пиеш друга бира, тъй като ще шофираш. Предполагам, че караш полицейска кола и не би трябвало да пиеш дори тази бира.
— Тази вечер съм с пикапа.
Не се зарадвах особено, когато чух това, и той го разбра.
— Добре де, нямам проклетите въздушни възглавници. Съжалявам. Но таксито или лимузината под наем също нямаше да имат въздушни възглавници.
— Марино…
— Ще ти купя една огромна въздушна възглавница, за да можеш да я влачиш със себе си, където и да отиваш. Все едно че си имаш собствен балон с горещ въздух.
— От бюрото на Луси е бил откраднат един плик по време на взлома в АИП миналата есен.
— Какъв плик? — запита той.
— Голям кафяв плик, съдържащ лична кореспонденция.
Разказах му за „Феномен“ и за запознанството на Луси с Кари Гретхен.
— Познавали са се преди Куантико? — запита той.
— Да. Струва ми се, Луси смята, че точно Кари е преровила чекмеджето на бюрото й.
Марино се огледа наоколо неспокойно и завъртя празната бирена бутилка по масата.
— Тя изглежда вманиачена от мисълта за Кари и не може да види нищо друго — продължих. — Тревожа се.
— Къде се намира Кари сега? — попита той.
— Нямам никаква представа — отговорих.
Тъй като не можаха да докажат, че точно тя е проникнала в АИП и е откраднала имущество на Бюрото, Кари бе уволнена, но не и съдена. Не бе престояла в затвора дори един ден.
Марино се замисли, после каза:
— Е, онази кучка не е това, за което Луси би трябвало да се тревожи. Голт е страшният.
— Разбира се. Аз също се притеснявам от него.
— Мислиш ли, че пликът й е у него?
— Точно от това ме е страх.
Почувствах ръка на рамото си и се обърнах.
— Тук ли ще седим или ще се местим? — попита Луси.
Беше се преоблякла в бежов панталон и дънкова риза с бродирана емблема на ФБР. Носеше високи войнишки обувки и здрав кожен колан. Липсваха й само кепето и пистолета.
Марино се заинтересува повече от Джанет, която бе изпълнила полото си по доста съблазнителен начин.
— Добре, да поговорим за нещата, които са били в плика — ми каза той, без да успее да отмести погледа си от гърдите на Джанет.
— Хайде да не го правим тук — отвърнах.
Пикапът на Марино беше огромен син форд, който той поддържаше доста по-чист от полицейската си кола. Вътре имаше радио и поставка за пушката му, а като се изключат фасовете, препълнили пепелника, никъде не се виждаше боклук. Седнах отпред, където освежителите, закачени на огледалото, излъчваха силен боров аромат.
— Разкажи ми какво точно имаше в плика — обърна се Марино към Луси, която седеше отзад с приятелката си.
— Не мога да ти кажа точно — отговори Луси, като се наведе напред и облегна ръка на седалката ми.
Марино мина бавно покрай будката на охраната, после превключи скоростите и пикапът оживя.
— Помисли — каза той по-високо.
Джанет каза тихичко нещо на Луси и за момент двете се съвещаваха, шепнейки. Тесният път беше тъмен, стрелбищата — необичайно тихи. Никога не се бях возила в пикапа на Марино, който ми направи впечатление на дързък символ на мъжката му гордост.
Луси заговори:
— Имах няколко писма от баба, леля Кей и електронна поща от „Феномен“.
— Искаш да кажеш от Кари — поправи я Марино.
Луси се поколеба за миг.
— Да — потвърди тя.
— Какво още?
— Картички с поздравления за рождените ми дни.
— От кого? — попита Марино.
— От същите хора.