— Доктор Зенър — развеселих се. — Значи сега съм германка.
— О, ти винаги си била такава — каза тя и отвори вратата. — Не ми пука какво друго са ти казали.
Ана си тръгна и аз се надигнах енергична и оживена. Станах от леглото и отидох до гардероба. Чух отварянето на вратата. Обърнах се, като очаквах да видя Луси. Вместо нея обаче влезе Пол Тъкър. Бях прекалено изненадана, за да се притесня, че стоя боса с лека нощница, която едва покриваше нещо.
Той отмести поглед, докато се върна до леглото и дръпна завивките.
— Извинете ме. Капитан Марино смяташе, че мога да вляза — каза шефът на полицията, който не изглеждаше особено изпълнен със съжаление, независимо от думите си.
— Той би трябвало първо да се посъветва с мен — заявих и го погледнах право в очите.
— Е, всички знаем какви са маниерите на капитан Марино. Имате ли нещо против? — запита той, като посочи към стола.
— Моля. Очевидно съм принудена да изслушвам всички.
— Това е така, защото сега половината полицаи на Ричмънд са заети с вашата охрана — отвърна той с безизразно лице.
Наблюдавах го внимателно.
— Знам много добре какво е станало в моргата тази сутрин — продължи той и в очите му проблесна гняв. — Вие сте в смъртна опасност, доктор Скарпета. Тук съм, за да ви убедя. Искам да приемете това сериозно.
— Защо въобще смятате, че не го приемам сериозно? — запитах с негодувание.
— Ще започнем с това. Не трябваше да се връщате в офиса си този следобед. Двама полицаи вече бяха убити там. При това единият бе убит, докато и вие сте били в сградата.
— Нямах друг избор, полковник Тъкър. Кой според вас е аутопсирал тези полицаи?
Той замълча, после попита:
— Смятате ли, че Голт е напуснал града?
— Не.
— Защо?
— Не знам защо, но смятам, че още е тук.
— Как се чувствате?
Усещах, че има нещо наум, но не можех да си представя какво.
— Чувствам се чудесно. Всъщност веднага щом си тръгнете, ще се облека и ще напусна болницата — отговорих.
Той поиска да заговори, но се въздържа.
Загледах се в него. Беше облечен в тъмносин анцуг с емблемата на академията на ФБР и високи кожени маратонки. Зачудих се дали не е тренирал в салона, когато са му се обадили за мен. Внезапно се сетих, че сме съседи. Той и жена му живееха в „Уиндзор Фармс“, само на няколко пресечки от мен.
— Марино ми нареди да се изнеса от дома си — казах с почти обвинителен тон. — Знаете ли това?
— Знам.
— Вие имате ли нещо общо с това предложение?
— Защо смятате, че имам нещо общо с това, което Марино ви е казал? — запита той спокойно.
— Ние с вас сме съседи. Вероятно минавате покрай къщата ми всеки ден.
— Не минавам. Но знам къде живеете, Кей.
— Моля ви, не ме наричайте Кей.
— Ако бях бял, щяхте да ми разрешите да ви наричам така, нали? — без смущение каза той.
— Не, нямаше.
Той не изглеждаше обиден. Знаеше, че не му се доверявам. Знаеше, че се страхувам малко от него, а и от повечето хора в момента. Ставах параноичка.
— Доктор Скарпета — каза той и се изправи. — Къщата ви е под наблюдение от седмици. — Той замълча и ме погледна.
— Защо? — запитах.
— Шериф Браун.
— За какво говорите? — попитах с пресъхнала уста.
— Той беше замесен в сложна мрежа от търговци на наркотици, която се простира от Ню Йорк до Маями. Някои от вашите пациенти също участваха в нея. Знаем най-малко за осем човека.
— Стрелбите на наркоманите.
Той кимна, загледан към прозореца.
— Браун ви мразеше.
— Това беше очевидно. Само причината не ми е ясна.
— Да кажем, че сте си вършили работата прекалено добре. Няколко от приятелчетата му бяха заключени за дълго време благодарение на вас. — Той отново замълча. — Имахме причина да се страхуваме, че той планира да ви очисти.
Вторачих се в него зашеметена.
— Какво? Какво ви кара да мислите така?
— Доносници.
— Повече от един?
Тъкър каза:
— Браун вече бе предложил пари на човек, когото ние приемахме доста сериозно.
Протегнах ръка към чашата с вода.