— Тогава върнете го обратно в детективския отдел. Това е най-подходящото за него място.
Тъкър продължи да шофира мълчаливо. Очевидно не желаеше повече да обсъжда Марино.
— Защо не бях уведомена за това, че някой иска да ме убие? — попитах. Думите ми прозвучаха странно, а и аз самата не можех да приема значението им. — Искам да знам защо не ми съобщихте, че съм под наблюдение.
— Направих това, което смятах за най-добро.
— Трябваше да ми кажете.
Той се загледа в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че Марино все още е зад нас, докато пътувахме към управлението на ричмъндската полиция.
— Мислех, че ако ви съобщя това, което научихме от доносниците, щяхте да сте в още по-голяма опасност. Страхувах се, че можете да станете… — Той млъкна за момент. — Е, агресивна, притеснена. Не исках да промените значително поведението си, да започнете да действате отбранително и така да влошите положението.
— Смятам, че нямате право да бъдете толкова потаен — казах възмутено.
— Доктор Скарпета — прекъсна ме той, загледан напред. — Честно казано, никак не ми пукаше какво мислите, нито пък сега ми пука. Единственото, което ме интересува, е да спася живота ви.
На входа на паркинга стояха на пост двама полицаи с пушки. Униформите им изглеждаха черни на фона на снега. Тъкър спря и свали прозореца си.
— Как върви? — запита той.
Сержантът стоеше мирно с насочена към звездите пушка.
— Всичко е спокойно, господине.
— Добре, но все пак бъдете внимателни.
— Да, господине. Ще бъдем.
Тъкър затвори прозореца и подкара колата. Паркира вляво от двойната стъклена врата, която водеше към фоайето и ареста на огромния бетонен комплекс, командван от него. Забелязах само няколко полицейски коли на паркинга. Предположих, че в тази поледица сигурно има доста катастрофи, а вероятно всички други търсеха Голт. За полицаите той вече бе с променен статут. Сега Голт бе убиец на ченгета.
— Вие с шериф Браун имате еднакви коли — отбелязах, докато разкопчавах колана си.
— Приликата ни свършва дотам — отвърна Тъкър и излезе от колата.
Кабинетът му се намираше в мрачен коридор, през няколко врати от отдел „Убийства“, където се помещаваха детективите. Офисът му бе изненадващо семпъл, със солидни, евтини мебели. Нямаше хубави лампи или килими, а стените бяха голи, с изключение на няколко негови снимки с политици или знаменитости. Не видях дипломи или грамоти, които да ми кажат къде е ходил на училище или какви награди е печелил.
Тъкър погледна часовника си и ни въведе в малка стая за съвещания. Тя беше без прозорци, застлана с тъмносин мокет и обзаведена с кръгла маса с осем стола, телевизор и видео.
— А Луси и Джанет? — запитах, като очаквах шефът да ги изключи от събранието.
— Вече знам за тях — отговори той, като се настани удобно на въртящия се стол, сякаш възнамеряваше да гледа интересен мач. — Те са агенти.
— Аз не съм агент — почтително го поправи Луси.
Той я погледна.
— Вие сте създали КАИН.
— Не изцяло.
— Е, КАИН е основен фактор в тази история, така че спокойно можете да останете.
— Вашият отдел има връзка с нас — каза тя, без да отмести поглед от него. — Всъщност вие бяхте първите свързани.
Завъртяхме се, когато вратата се отвори и влезе Бентън Уесли. Той беше облечен в джинси и пуловер и имаше изтощения вид на човек, прекалено изморен, за да успее да заспи.
— Бентън, мисля, че се познаваш с всички — каза Тъкър, който очевидно добре познаваше Уесли.
— Точно така — делово отговори Бентън и седна. — Закъснях, защото си свършил добра работа.
Тъкър го погледна объркано.
— Спряха ме два пъти за проверка.
— Аха — шефът изглеждаше доволен. — Всички са навън. Имаме страхотен късмет с времето.
Не се шегуваше.
Марино обясни на Луси и Джанет:
— Снегът задържа повечето хора по домовете им. А колкото по-малко хора има из улиците, толкова по-лесно е за нас.
— Освен ако и Голт не си е вкъщи — каза Луси.
— Трябва да е все някъде — отбеляза Марино. — Проклетата гадина си няма вила в околностите.
— Не знаем какво има — поправи го Уесли. — Може да познава някой от града.
— Къде смяташ, че може да е отишъл, след като си е тръгнал от моргата? — обърна се Тъкър към Уесли.