— Мисля, че не е напускал района.
— Защо?
Уесли погледна към мен.
— Струва ми се, че той иска да бъде там, където сме ние.
— Ами семейството му? — запита Тъкър.
— Те са близо до Бюфърт, Южна Каролина, където наскоро си купиха обширна пеканова плантация на един остров. Не мисля обаче, че Голт ще отиде там.
— Струва ми се, че не можем да приемаме нищо за сигурно — отбеляза Тъкър.
— Той е отчужден от семейството си.
— Не напълно. Все отнякъде получава пари.
— Да — потвърди Уесли. — Възможно е да му дават пари, за да стои далеч от тях. Те са изправени пред сериозна дилема. Ако не му помогнат, може да се прибере у дома. Ако му помогнат, остава навън и продължава да убива хора.
— Какви чудесни, съзнателни граждани — саркастично каза Тъкър.
— Те няма да ни помогнат — каза Уесли. — Опитвали сме. Какво още правите тук, в Ричмънд?
Тъкър отговори:
— Всичко, което можем. Този задник започна да убива и ченгета.
— Не мисля, че ченгетата са основната му мишена — спокойно заяви Уесли. — Смятам, че просто не му пука за ченгетата.
— Добре де — отвърна Тъкър разгорещено. — Той даде първия изстрел, ние ще изстреляме следващия.
Уесли го изгледа, без да проговори.
— Имаме патрулни коли с по двама полицаи — продължи Тъкър. — Солидна охрана на паркинга, най-вече за да могат често да се сменят. Всяка кола има снимка на Голт, а и показваме такива на местните търговци — онези, които все още работят.
— Ами наблюдение?
— Да. На местата, където може да отиде. Наблюдаваме ги внимателно. — Той погледна към мен. — Включително вашата къща и моята, и службата ви — допълни той и отново се обърна към Уесли. — Ако има и други места, където би могъл да отиде, няма да е лошо да ми ги съобщиш.
Уесли отговори:
— Не може да са много. Голт има лошия навик да убива приятелите си. — Той отмести поглед и се замисли, после запита: — А какво е положението с хеликоптерите на щатската полиция?
— Веднага щом спре снегът, излитат — отговори Тъкър. — Абсолютно.
— Не разбирам как Голт се промъква толкова лесно — каза Джанет, която вероятно щеше да прекара остатъка от трудовия си стаж, задавайки подобни въпроси. — Не изглежда нормално. Защо хората не го забелязват?
— Той е изключително хитър и коварен — отговорих й.
Тъкър се обърна към Марино:
— Касетата е у вас.
— Да, господине, но не съм сигурен… — замълча той.
— В какво не сте сигурен, капитане? — повдигна глава Тъкър.
— Не съм сигурен, че те трябва да я гледат — погледна той към Джанет и Луси.
— Моля ви, пуснете я, капитане — учтиво каза Тъкър.
Марино вкара касетата във видеото и загаси лампата.
— Продължава около половин час — съобщи той, докато цифри и линии пробягваха по екрана. — Някой ще има ли нещо против да запаля една цигара?
— Аз определено съм против — каза Тъкър. — Очевидно това е касетата, намерена в камерата в къщата на шериф Браун. Аз още не съм я гледал.
Филмът започна.
— Добре, това, което виждате тук, е спалнята на Ламънт Браун — започна да обяснява Марино.
Леглото, което бях видяла по-рано през деня, бе грижливо оправено. Някъде встрани се чуваха стъпки.
— Смятам, че това е заснето, докато се е уверявал, че камерата работи — каза Марино. — Възможно е белият прах тогава да е попаднал на стената. Нали виждате. Сега продължаваме нататък.
Той натисна копчето за пауза и видяхме замъгления образ на празната спалня.
— Знаем ли дали Браун е бил под влиянието на кокаин? — запита шефът в тъмнината.
— Твърде рано е, за да разберем дали е кокаин, бензилеконин, или нещо друго — отговорих. — В момента ни е известно единствено нивото на алкохол в кръвта му.
Марино възобнови обясненията си:
— Изглежда, той е включил камерата, после я е изключил и след това отново я е включил. Това се подразбира от различното време. Първо е десет и шест минути, а изведнъж става десет и двадесет.
— Явно очаква някого — отбеляза Тъкър.
— Или пък този някой вече е там. Може да смърка кокаин долу. Продължаваме. — Марино натисна копчето. — Тук започва основното.
Тишината в затъмнената стая за конференции бе абсолютна, с изключение на скърцането на леглото и стоновете, които звучаха повече като от болка, отколкото от страст. Шериф Браун беше гол и лежеше по гръб. Гледахме отзад Темпъл Голт, който нямаше нищо върху себе си, освен хирургически ръкавици. Тъмните му дрехи бяха подредени на леглото. Марино замълча. Погледнах към профилите на Луси и Джанет. Лицата им бяха безизразни, а Тъкър изглеждаше съвсем спокоен. Уесли седеше до мен и хладнокръвно анализираше.