15.
Пътувахме към къщата ми по улици, където нямаше почти никакво движение. Късната нощ бе абсолютно спокойна, сняг покриваше земята като памук и поглъщаше шумовете. Голите дървета изглеждаха черни върху белия сняг, а луната приличаше на неясно лице в мъглата. Исках да се поразходя, но Уесли не ми разреши.
— Късно е и си изкарала тежък ден — каза той, когато седнахме в БМВ-то му, паркирано до колата на Марино пред дома ми. — Никак не е нужно да се разхождаш наоколо.
— Ти можеш да се поразходиш с мен.
Чувствах се уязвима и адски изморена и не исках той да си тръгне.
— Никой от нас не трябва да се разхожда тук — каза той, когато Марино, Джанет и Луси изчезнаха вътре в къщата. — Трябва да влезеш и да поспиш малко.
— А ти какво ще правиш?
— Имам стая.
— Къде? — попитах, като че ли имах право да знам.
— В „Линдън Роу“. В центъра. Хайде, потегляй към леглото, Кей. Моля те. — Той замълча за момент и се загледа през прозореца. — Иска ми се да можех да направя нещо повече, но не мога.
— Знам, че не можеш, и не те моля за това. Разбира се, че не можеш да направиш повече, отколкото бих могла аз, ако ти се нуждаеше от успокояване. Или от някого. В такива случаи ненавиждам факта, че те обичам. Ужасно го ненавиждам. Мразя това, че имам нужда от теб. Като сега. — Опитах се да не се разплача. — О, по дяволите.
Уесли ме прегърна и изсуши сълзите ми. Погали косата ми и задържа ръката ми, като че ли я обичаше от цялото си сърце.
— Мога да те заведа с мен в центъра тази нощ, ако това е, което искаш.
Знаеше, че не искам, тъй като това бе невъзможно.
— Не — отговорих, като си поех дъх дълбоко. — Не, Бентън.
Излязох от колата и взех шепа сняг. Разтрих лицето си с нея и тръгнах към предната врата. Не исках никой да узнае, че съм плакала в тъмнината пред Бентън Уесли.
Той не си тръгна, докато не се бях барикадирала вкъщи с Марино, Джанет и Луси. Тъкър бе наредил да наблюдават къщата ми денонощно, а Марино отговаряше за наблюдението.
Той не би поверил безопасността ни само на униформените мъже, паркирали някъде наоколо. Марино ни строи като зелени барети или партизани.
— Добре — каза той, когато влязохме в кухнята. — Знам, че Луси може да стреля. Джанет, ти също би трябвало да можеш, щом вече завършваш академията.
— Можех да стрелям още преди академията — каза тя по нейния кротък, невъзмутим начин.
— Док?
Аз оглеждах съдържанието на хладилника.
— Мога да направя спагети със зехтин, пармезан и лук. Има и сирене, ако някой иска сандвичи. Или пък ако ми дадете възможност да го разтопя, мога да направя тортелини. Мисля, че има достатъчно за четирима, ако затопля и двете.
Никой не се заинтересува.
Ужасно ми се искаше да правя нещо нормално.
— Съжалявам — казах отчаяно. — Не съм ходила до магазина наскоро.
— Трябва да огледам сейфа ти, док — каза Марино.
— Имам и гевреци.
— Хей, има ли някой гладен? — запита Марино.
Нямаше такива. Затворих хладилника. Сейфът с оръжията се намираше в гаража.
— Ела — обърнах се към него.
Той ме последва и аз отворих сейфа.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво точно правиш? — попитах.
— Въоръжавам се — отговори той, като вадеше оръжие след оръжие и оглеждаше амунициите ми. — По дяволите, ти сигурно имаш акции в „Грийн Топ“.
„Грийн Топ“ беше местен оръжеен магазин, който обслужваше не престъпници, а нормални граждани, които обичаха спорта и безопасността. Напомних на Марино за това, макар да не можех да отрека, че според нормалните стандарти притежавах прекалено много оръжия и амуниции.
— Не знаех, че имаш всичко това — продължи Марино, влязъл наполовина в големия, тежък сейф. — Кога си го купила? Не съм бил с теб.
— Пазарувам сама от време на време — отвърнах рязко. — Може и да не ти се вярва, но съм способна да си купя храна, дрехи и оръжие съвсем сама. Освен това съм ужасно уморена. Хайде да приключваме с това.
— Къде са пушките?
— Какво искаш?
— А какво имаш?
— „Ремингтън“. Военен „Магнум“. И „Експрес Секюрити“ 870.
— Тези ще свършат работа.
— Не искаш ли да потърся и малко пластичен експлозив? — запитах. — Вероятно ще мога да открия и някой гранатомет.
Той извади деветмилиметров „Глок“.
— Значи си падаш и по най-мъжките пищови, а?