— Трябва да свърша малко работа и да звънна няколко телефона — отговорих.
Марино бе облякъл джинси и пуловер. Наблюдаваше ме подозрително, докато сърбаше кафето си. Срещнах погледа му.
— Отивам в центъра.
Той не отговори за момент, после каза:
— Бентън вече е тръгнал.
Почувствах как се изчервявам.
— Опитах се да му звънна, но бе напуснал хотела — допълни Марино и погледна часовника си. — Сигурно е тръгнал преди два часа, някъде около шест.
— Когато споменах центъра, имах предвид офиса — казах ядосано.
— Това, което би трябвало да направиш, док, е да подкараш на север към Куантико и да се настаниш на обезопасения им етаж за известно време. Сериозно. Поне за уикенда.
— Съгласна съм — казах. — Но не и докато не се погрижа за някои неща тук.
— Тогава вземи Луси и Джанет със себе си.
Луси гледаше през прозореца, а Джанет още четеше вестника.
— Не — отвърнах. — Те могат да останат тук, докато тръгнем за Куантико.
— Не е добра идея.
— Марино, освен ако не съм арестувана по някаква причина, за която не знам нищо, ще изляза оттук след половин час и ще отида в службата. И ще отида сама.
Джанет остави вестника и се обърна към Марино:
— Идва определен момент, когато човек трябва да продължи живота си.
— Това е въпрос на безопасност — отхвърли думите й Марино.
Изражението на Джанет не се промени.
— Не, не е. Въпросът е, че ти искаш да действаш като мъж.
Марино изглеждаше озадачен.
— Държиш се прекалено покровителствено — добави тя спокойно. — Искаш да си начело и да контролираш всичко.
Марино не изглеждаше вбесен, тъй като Джанет говореше кротко.
— Имаш ли по-добра идея? — запита той.
— Доктор Скарпета може сама да се грижи за себе си — каза тя. — Но не би трябвало да остава сама в дома си през нощта.
— Той не би дошъл тук — намесих се.
Джанет стана и се протегна.
— Вероятно не би дошъл — съгласи се тя. — Но Кари би го направила.
Луси се отдръпна от стъклената врата. Навън слънцето бе заслепяващо, а от стрехите капеше вода.
— Защо да не дойда в офиса ти с теб? — запита племенницата ми.
— Няма какво да правиш там — отговорих. — Ще се отегчиш.
— Мога да поработя на компютъра.
По-късно отидох в службата заедно с Луси и Джанет и ги оставих при Филдинг, моя заместник. В единайсет сутринта улиците в „Шокхоу Слип“ бяха кишави и магазините отваряха със закъснение. Облечена в непромокаеми ботуши и дълго яке, стоях на тротоара и чаках да пресека улица „Франклин“. Пътните работници разпръскваха сол, а движението бе слабо този петък заради Нова година.
Галерии „Джеймс“ заемаха горния етаж на бивш тютюнев склад близо до магазин за плочи и бутика „Лора Ашли“. Минах през страничната врата и тръгнах по слабо осветен коридор.
Качих се в асансьора, който бе прекалено малък, за да побере повече от трима души с моите размери. Натиснах копчето за третия етаж и скоро асансьорът се отвори към друг неосветен коридор, в края на който имаше стъклени врати с името на галерията, изписано с черни ръкописни букви.
Джеймс бе отворил галерията след преместването си в Ричмънд от Ню Йорк. Веднъж бях купила от него една картина и статуетка на птица, направена от резбовано дърво. Красивите сервизи в трапезарията ми също бяха закупени оттук. После спрях да пазарувам от него, защото преди около година местен художник създаде идиотски копринени престилки в моя чест. Те бяха изрисувани с кръв и кости, сцени на престъпления и убийства, но когато помолих Джеймс да не се занимава с тях, той удвои поръчката си.
Сега го виждах зад витрината, където нареждаше табла с гривни. Той вдигна очи, когато звъннах. Поклати глава и ми посочи, че не е отворено. Свалих си шапката и тъмните очила и почуках по стъклото. Той ме загледа объркано. Извадих портфейла и му показах значката си.
Беше стреснат, после объркан, когато осъзна, че съм аз. Джеймс, който настояваше всички да го наричат само Джеймс, тъй като малкото му име беше Елмър, се приближи към вратата. Огледа отново лицето ми и звънчето се удари в стъклото, когато завъртя ключа.
— Какво, за бога… — запита той, докато влизах.
— Трябва да поговорим — отвърнах и разкопчах якето си.
— Престилките свършиха.