Проверих количките и шкафовете, като се чудех дали не липсват още кутии с ръкавици. Но изглежда, Голт бе взел само онези от микробуса. Замислих се какво ли още може да е намерил в офиса ми и помръкнах.
Отидох директно в кабинета си, без да говоря с никого, и отворих вратата на шкафа под микроскопа ми. В задната част бях пъхнала великолепен комплект от ножове за дисекции, подарен ми от Луси за Коледа. Бяха немска изработка, от неръждаема стомана с гладки, леки дръжки. Бяха скъпи и невероятно остри. Преместих встрани кутиите с диапозитиви, списанията, батериите и топовете хартия за принтер. Ножовете бяха изчезнали.
Роуз говореше по телефона в кабинета си, съседен на моя. Влязох вътре и застанах до бюрото й.
— Но вие вече сте приели показанията й — каза тя. — Ако сте ги приели, очевидно няма нужда да я призовавате отново, за да може да даде показания…
Роуз ме погледна и завъртя очи. Годините й бяха доста напреднали, но винаги бе жизнерадостна и оправна. Сняг или пек, тя никога не отсъстваше. Беше душата на службата ни.
— Да, да. Това вече е друго — каза тя и записа нещо в бележника си. — Мога да ви уверя, че доктор Андерсън ще ви бъде изключително благодарна. Разбира се. Приятен ден.
Секретарката ми затвори и ме погледна.
— Доста скиташ напоследък.
— Не е лъжа — потвърдих.
— Внимавай, може в някой от следващите дни да откриеш, че съм ти изневерила и съм отишла при някой друг.
Бях прекалено изморена, за да се шегувам.
— Не бих те обвинила — казах.
Роуз ме погледна като строга майка, която усеща, че съм пила, пушила или скитала до късно.
— Какво има, доктор Скарпета? — запита тя.
— Виждала ли си ножовете ми за дисекция?
Тя не знаеше за какво говоря.
— Онези, които Луси ми подари. Комплект от три ножа в твърда пластмасова кутия. Три различни размера.
Доволното й изражение показа, че си е спомнила.
— О, да. Сетих се. Мисля, че бяха в шкафа ти.
— Няма ги там.
— По дяволите. Надявам се, че не са ги свили чистачите. Кога ги видя за последен път?
— Май беше веднага след като Луси ми ги подари, което стана точно преди Коледа, защото тя не искаше да ги носи със себе си в Маями. Показах ти комплекта, помниш ли? После ги прибрах в шкафа, защото не исках да ги оставям долу.
Лицето на Роуз помръкна.
— Знам какво мислиш. Пфу — потръпна тя. — Каква зловеща мисъл.
Дръпнах стол и седнах.
— Мисълта, че той прави нещо подобно с моите…
— Не трябва да мислиш за това — прекъсна ме тя. — Не можеш да контролираш действията му.
Отместих поглед встрани.
— Тревожа се за Дженифър — каза секретарката ми.
Дженифър беше една от чиновничките в предния офис. Основната й задача се състоеше в това да подрежда снимки, да отговаря на телефона и да вкарва случаите в база данни.
— Травматизирана е.
— От това, което се случи — предположих.
Роуз кимна.
— Днес стоя доста време в банята и плака. Не е нужно да ти казвам, че случилото се е ужасно и се носят какви ли не слухове. Но тя е много по-разтревожена от всички други. Опитах се да поговоря с нея. Страхувам се, че ще напусне.
Секретарката ми насочи стрелката на мишката към прозорчето на Word Perfect и натисна бутона.
— Ще отпечатам протоколите от аутопсиите, за да можеш да ги прегледаш.
— Вече си набрала и двата?
— Дойдох рано тази сутрин. Имам джип.
— Ще поговоря с Дженифър — казах.
Тръгнах надолу по коридора и надникнах в компютърната зала. Луси седеше като омагьосана пред монитора и реших да не я безпокоя. В предната част Тамара отговаряше на едната телефонна линия, докато другите две звъняха упорито, а лампичката за изчакване проблясваше нещастно. Клета правеше фотокопия, а Джо въвеждаше смъртни актове в компютъра.
Продължих напред и отворих вратата на дамската тоалетна. Дженифър стоеше до една от мивките и плискаше лицето си със студена вода.
— О! — възкликна тя, когато ме видя в огледалото. — Здравейте, доктор Скарпета — каза тя нервно и смутено.
Беше грозновата млада жена, която вечно щеше да се бори с калориите и дрехите, с които да скрие излишните си килограми. Очите й бяха подути и имаше щръкнали зъби и рядка коса. Носеше прекалено много грим дори в случаи като този, когато външният й вид нямаше никакво значение.
— Моля ви, седнете — казах любезно и й посочих червен пластмасов стол близо до шкафчетата.