— Съжалявам — каза тя. — Знам, че ужасно се изложих днес.
Придърпах си друг стол и седнах, за да не стърча над нея.
— Притеснена сте — казах.
Тя прехапа долната си устна, за да спре треперенето й, а очите й се изпълниха със сълзи.
— Как мога да ви помогна? — запитах.
Тя поклати глава и се разхлипа.
— Не мога да спра — каза Дженифър. — Не мога да спра да плача. А ако някой дори изскърца със стола си по пода, подскачам. — С треперещи ръце тя избърса сълзите си с хартиена салфетка. — Имам чувството, че полудявам.
— Кога започна това?
Дженифър издуха носа си.
— Вчера. След като намериха шерифа и полицаите. Чух за случката долу. Казаха ми, че дори ботушите му горели.
— Дженифър, спомняш ли си брошурите, които раздадох за синдрома на посттравматичния стрес?
— Да, госпожо.
— Това е нещо, за което всеки трябва да се тревожи в място като нашето. Всеки един от нас. Аз също се тревожа за това.
— И вие ли? — запита тя изненадано.
— Разбира се. Вероятно дори повече от всеки друг.
— А пък аз мислех, че просто сте свикнали с това.
— Господ забранява да свикваме с подобни неща.
— Имам предвид… — Тя сниши глас, като че ли говорехме за секс. — Понякога изпадате ли в такова положение като мен? — после бързо добави: — Сигурно не ви се случват подобни неща.
— Естествено и с мен е така — отвърнах. — Понякога ужасно се разстройвам.
Очите й отново се напълниха със сълзи и тя си пое дъх дълбоко.
— Това ме кара да се чувствам много по-добре. Нали разбирате, когато бях малка, баща ми вечно ми говореше колко глупава и дебела съм. Не ми се вярваше, че някой като вас може да изпитва същите чувства като мен.
— Никой не е трябвало да ти говори такива неща — отвърнах с чувство. — Ти си чудесен човек, Дженифър, и имаме голям късмет, че работиш при нас.
— Благодаря ви — каза тя тихо със сведени очи.
Станах.
— Мисля, че ще е добре да се прибереш у дома сега и да изкараш един хубав дълъг уикенд. Какво ще кажеш?
Тя продължи да гледа в пода.
— Мисля, че го видях — каза тя и отново прехапа долната си устна.
— Кого видя?
— Онзи човек — вдигна тя поглед към мен. — Когато видях снимката му по телевизията, не можах да повярвам. Продължавам да си мисля, че ако бях казала на някого…
— Къде смяташ, че си го виждала?
— В „Румърс“.
— Бара?
Тя кимна.
— Кога беше това?
— Във вторник.
Вгледах се внимателно в нея.
— Миналият вторник? Денят след Коледа?
Тази нощ Голт със сигурност беше в Ню Йорк. Бях го видяла в тунела на метрото или поне си мислех, че съм го видяла.
— Да, госпожо — отговори Дженифър. — Предполагам, че е било около десет. Танцувах с Томи.
Не знаех кой е Томи.
— Видях, че стои встрани от всички. Не можех да не го забележа заради бялата му коса. Не съм виждала човек на неговата възраст с толкова бяла коса. Беше с много хубав черен костюм и черна фланелка под него. Спомням си го чудесно. Реших, че не е от нашия град. Вероятно от някое голямо място като Лос Анджелис или нещо подобно.
— Той танцуваше ли с някого?
— Да, госпожо. С едно или две момичета. Почерпи ги някакво питие. А след това изчезна.
— Сам ли си тръгна?
— Стори ми се, че едното момиче си тръгна с него.
— Знаете ли кое? — запитах ужасено.
Надявах се, че момичето, което и да е то, е все още живо.
— Не я познавах — отговори Дженифър. — Просто си спомням, че танцуваше с нея. Мисля, че танцуваха три пъти, а после си тръгнаха заедно, като си държаха ръцете.
— Опиши ми я — помолих.
— Беше чернокожа. Много красива, с къса червена рокля с голямо деколте. Спомням си, че носеше яркочервено червило и множество малки плитчици с бляскави неща по тях.
— Сигурна ли си, че си тръгнаха заедно?
— Доколкото си спомням. Не видях повече нито един от двамата, а ние с Томи останахме в бара до два часа.
— Искам да се обадиш на капитан Марино и да му разкажеш всичко това — казах.
Дженифър стана от стола и се почувства важна.
— Ще му звънна още сега.
Върнах се в кабинета си тъкмо когато влезе и Роуз.
— Трябва да се обадиш на доктор Грубер — каза тя.
Набрах номера на музея на интендантството, но той бе излязъл. Обади ми се два часа по-късно.