— Страшен ли е снегът в Питърсбърг? — попитах.
— О, само мокър и мърляв.
— Как вървят работите?
— Имам нещо за вас — каза доктор Грубер. — Чувствам се ужасно заради това.
Изчаках. Когато не продължи, запитах:
— Защо точно се чувствате ужасно?
— Влязох в компютъра и вкарах името, което искахте. Не трябваше да го правя — отговори той и отново замълча.
— Доктор Грубер, имаме си работа със сериен убиец.
— Никога не е бил в армията.
— Искате да кажете, че баща му не е бил — казах разочаровано.
— Нито един от тях не е бил — поправи ме докторът. — Нито Темпъл, нито Пейтън Голт.
— О — казах. — Значи ботушите вероятно са купени от някой военен магазин.
— Възможно е. Но пък може да е имал и чичо.
— Кой да е имал чичо?
— Темпъл Голт. Върху това размишлявам. В компютъра има Голт, само че името му е Лутър. Лутър Голт. Служил е в интендантския корпус през Втората световна война. — Доктор Грубер направи кратка пауза. — Всъщност прекарал е доста време тук, във Форт Лий.
Никога не бях чувала за Лутър Голт.
— Жив ли е още? — попитах.
— Умрял в Сиатъл преди пет години.
— Какво ви кара да подозирате, че този човек може да е бил чичо на Темпъл Голт? Сиатъл е в другия край на страната, а не в Джорджия, откъдето са семейство Голт.
— Единствената истинска връзка, която мога да направя, е фамилното име и Форт Лий.
После попитах:
— Смятате ли, че е възможно войнишките ботуши да са били негови в миналото?
— Ами те са от Втората световна война и са били изпробвани във Форт Лий, а това е мястото, където Лутър Голт е изкарал по-голямата част от военната си кариера. Съвсем нормално е било да помолят войниците и дори някои офицери да пробват ботушите и другото снаряжение, преди то да бъде изпратено на момчетата в окопите.
— Какво е правил Лутър Голт след уволнението си?
— Нямам никаква информация за него след армията, освен че е умрял на седемдесет и осем години — отговори докторът и се замисли за момент. — Но може да ви интересува това, че е бил човек от кариерата. Пенсионирал се с чин генерал-майор.
— И никога преди не сте чували за него?
— Не съм казал, че не съм чувал. Сигурен съм, че в армията има солидно досие за него, ако можете въобще да се доберете до него.
— Възможно ли е да получа негова снимка?
— Имам една в компютъра. Най-обикновена снимка за досие.
— Можете ли да ми я изпратите по факса?
Той отново се поколеба.
— Разбира се.
Затворих телефона. Роуз влезе с протоколите от вчерашните аутопсии. Прегледах ги и нанесох поправки, докато чаках факсът да звънне. След малко това стана и черно-белият образ на Лутър Голт се материализира в кабинета ми. Стоеше гордо изправен в тъмно униформено сако със сатенени ревери и златни копчета и панталон със златен кант. Приликата беше очебийна. Темпъл Голт имаше неговите очи.
Обадих се на Уесли.
— Темпъл Голт вероятно е имал чичо в Сиатъл — казах. — Бил е генерал-майор в армията.
— Как научи това? — запита той.
Не ми хареса спокойният му тон.
— Няма значение. Важното е да открием колкото се може повече за него.
Уесли запази резервираността си.
— Какво общо има това?
Самообладанието ме напусна.
— Как можем да определим кое е важното, когато се опитваме да спрем човек като Голт? Когато нямаш нищо, си длъжен да огледаш всичко.
— Разбира се, разбира се — отвърна той. — Не е проблем, но не можем да се занимаваме с това точно сега. Ти също — допълни той и затвори.
Седях зашеметена, със свито от болка сърце. Сигурно е имало човек в офиса му. Уесли никога преди не ми бе затварял телефона. Параноята ме обхвана още повече, когато отидох да намеря Луси.
— Здрасти — каза тя, преди аз да успея да проговоря.
Беше видяла отражението ми в екрана.
— Трябва да тръгваме — казах.
— Защо? Пак ли вали?
— Не. Грее слънце.
— Почти свърших тук — каза тя, като печаташе, докато говореше.
— Трябва да върна теб и Джанет в Куантико.
— Първо трябва да се обадиш на баба — възрази Луси. — Тя се чувства пренебрегната.
— Наистина е пренебрегната, за което ужасно съжалявам — казах.
Луси се завъртя и ме загледа.