После Оксфорд и още много труд. След това се появи големият проблем с намирането на работа. Рецесията започваше да оказва влияние върху пазара на труда. Работодателите съкращаваха бюджетите си за обучение на дипломирани новопостъпили. Някои дори прекратиха кампаниите си за набиране на нови служители.
Конкуренцията беше жестока. Крис знаеше малко за компаниите, които посещаваха университета, но кандидатства за работа в петнайсет от тях, включително в „Блумфийлд Уайс“. Повечето отхвърлиха кандидатурата му и дори не го повикаха за разговор. В моменти на отчаяние той обвиняваше за това фамилното си име — Шчипьорски. А и нямаше предимствата на участие в различни извънучебни дейности и внимателно съставена автобиография на човек като Иън Даруент. Но с „Блумфийлд Уайс“ му провървя. Накрая те го поканиха в елегантните офиси на фирмата в Броудгейт в лондонското Сити, където петима банкери го пекоха на бавен огън. Харесаха го. Допадна им фактът, че е от Халифакс, харесаха полската му фамилия, а също и решителността му. Когато една сутрин слезе до будката на портиера и видя писмото с надпис „Блумфийлд Уайс“, вече знаеше съдържанието му. Те го искаха. Той също. Това беше единственото предложение за работа, което получи, но пък бе най-желаното.
Сега бе в групата на шейсетимата преуспели. Шейсет мъже и жени, първенците в класовете си след всички поставени им задачи. Шейсет победители. Победители като Иън Даруент, Ерик Асл, Алекс Луброн и дори ужасния Руди Мос. И от тези шейсет победители програмата щеше да изстиска петнайсет губещи. Един от тях като нищо можеше да бъде Дънкан. А друг — Крис.
Стигна до ниската стена на Пето авеню, която ограждаше Сентръл Парк, погледна над нея в мрака и към ярките светлини на високите сгради на Манхатън. Трябваше да се прибере и да поспи. Утре щеше да има много за учене. Въздъхна. Щеше да има много за учене всеки ден през следващите пет месеца. Е, добре, щеше да е по-нисък от тревата и щеше да положи всички усилия, за да не се окаже един от тези петнайсет губещи.
2.
Беше наистина трудно. Използваха „метода на примерите“, измислен в юридическия колеж на Харвард и приспособен за нуждите на бизнес колежите в цялата страна. Това включваше прочитането на „примерен случай“, представляващ подробно изложение на някой реален проблем, пред който се изправяше бизнесът, и избран, за да илюстрира конкретна финансова концепция. След това случаят се дискутираше в клас. Професорът посочваше някой нещастник, който да открие дискусията, и после започваше да го бомбардира с допълнителни въпроси. В най-добрия случай това можеше да бъде увлекателен начин за разглеждане на темите. В най-лошия бе серия от публични унижения за участниците.
Трудността не беше само в преглеждането на примерните случаи в навечерието на дискусията. За да ги разберат, курсистите трябваше да преравят безброй страници от дебелите учебници. От тях се очакваше да схващат поне по една сложна концепция всяка вечер.
Професор Уолдърн ръководеше два курса в първите месеци на програмата — капиталови пазари и облигационна математика. Това бяха и най-важните предмети. Доброто разбиране на облигационната математика или „мат“, както я наричаха съкратено, беше жизненоважно, ако по-късно човек искаше да се занимава с покупко-продажби. Уолдърн бе превъзходен преподавател, способен да превърне и най-обикновените финансови принципи в интересни и вълнуващи проблеми. Измъкваше части от решението на някой примерен случай от различни курсисти и след това под негово ръководство концепциите идваха на мястото си. За Крис неговите часове бяха интелектуално стимулиращи, но и изтощителни.
Уолдърн обаче беше и тираничен. Дънкан се ужасяваше от самата възможност да бъде посочен за откриване на дискусията, но това наистина се случи на третия ден. Крис знаеше, че Дънкан е работил с часове върху случая предишната вечер. Касаеше се за авиокомпания, която да реши дали да натрупа средства, като емитира облигации с фиксирана лихва, или да вземе заем с плаваща лихва. Но Дънкан просто не бе разбрал проблема. Започна да говори глупости — непрекъснато повтаряше въведението към случая, и Уолдърн усети незнанието му. Той отдели двайсет минути и доказа на Дънкан, на себе си и на класа, че Дънкан не е схванал най-основните принципи, въз основа на които се прибягва до облигации с фиксирана лихва. Дънкан беше съсипан. Някои от курсистите като Руди Мос се кискаха на спектакъла. Крис беше бесен. Опита се да му подскаже някои от отговорите, но на Уолдърн тези номера не минаваха.