Алекс и няколко грама бял прах щяха да сложат край на всичко това. Той не можеше да го позволи.
— Да се надяваме, че сме ги уплашили — каза Ерик. — Но ако това не свърши работа, имам друг план. — Той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Полетът ми е след двайсет минути. Успех.
— Благодаря, шефе — отвърна Тери.
Ерик мина през проверката по сигурността и паспортния контрол и се запъти към изхода за самолета. Извикаха пътниците за Лондон, но опашката беше дълга и той разполагаше с няколко минути. Набра един номер на мобилния си телефон.
— Ало?
Позна гласа. Бе същият, както преди девет години.
— Меган? Обажда се Ерик.
Секунда мълчание. След това той чу гласа й.
— Ерик? — Меган изрече името му с глас малко по-висок от шепот.
— Да, аз съм. Как си?
— Ъ-ъ… добре съм.
— Радвам се. Виж, знам, че не сме се виждали отдавна, но съм в Лондон за една среща утре и имам малко свободно време днес следобед. Просто помислих, че ще е хубаво да те видя. След случилото се с Ленка и всичко останало.
— Ами… добре. — Меган прозвуча колебливо. — Къде си?
— На летището. — Ерик внимаваше да не каже на кое летище. — Трябва да свърша едно-две неща, но може да успея да стигна до Кеймбридж до три.
— Добре. В три става. Попитай при портиера и ще те упътят.
— Добре — каза Ерик. — Довиждане.
Крис гледаше кръговете бяла пяна на повърхността на бирата си, глух за нарастващия шум около себе си, докато кръчмата в Хампстед се пълнеше с неделната обедна тълпа. Дънкан му се бе обадил в единайсет, за да се срещнат на халба бира, и Крис с удоволствие се съгласи. Имаше много неща, които искаше да обсъди с него.
Но можеше да мисли единствено за Меган. Тези хора не се шегуваха. Въпреки че беше доволен от решението си да рискува собствената си глава, не можеше да рискува нейната — тя просто бе твърде важна за него. Обзе го чувство за безпомощност. Оставането на Меган в безопасност означаваше той да не предприема нищо. А това не му допадаше. Това означаваше да остави убиеца на Ленка да се измъкне. Но нямаше избор.
От мислите му го извади удар на халба бира върху масата. Дънкан седна на стола срещу него, донасяйки полъх на добро настроение.
— Здрасти, Крис. Как се отнася пазарът с теб? — попита той в тона на лишения от смисъл разговор между хора от деловите среди.
— Гадно — отговори Крис.
— Ясно. А иначе как си?
— Пак гадно.
— Хич да не ти пука. Имам добри новини.
— Невъзможно.
— Съвсем възможно е. Помниш ли обяда с Халид?
— Да — отвърна Крис и си помисли, че няма да остави Дънкан да измъкне още безплатна информация от него.
— Той каза, че се интересува от всички тези ужасни пазари на държавни облигации, където търгуваш. Очевидно си го впечатлил много. Попита ме дали може да вложи пари в твоя фонд вместо директно на пазара. Би искал да наблюдава как се справяш около година и после евентуално да опита и сам.
Крис го погледна.
— Не говориш сериозно.
— Съвсем сериозно говоря — заяви Дънкан. — Той те е проверил при Фейсал, който явно му е казал добри неща за теб. Казах му, разбира се, че си загубеняк, но Халид никога не се съобразява с мнението ми. — Дънкан се усмихваше широко.
— Но той знае как бях уволнен от „Блумфийлд Уайс“. Как загубих всички онези пари.
— Изглежда, че не му пука. Много свестни хора бяха уволнени от „Блумфийлд Уайс“ — дори аз например. Можеш ли да приемеш още един инвеститор? Аз не знам как е структуриран фондът.
— Така се случва, че можем. За каква сума става дума?
— Петнайсет милиона долара. Но той би се задоволил и с по-малко.