— Изглежда, често се виждате с Крис — отбеляза Ерик.
— Да — отвърна Меган със срамежлива усмивка.
— Той е приятен човек — каза Ерик.
— Да.
Ерик се усмихна.
— Радвам се.
Меган почувства как се изчервява. Но й бе приятно да покаже на Ерик, че има собствена връзка. Това, изглежда, разчисти пътя за един въпрос, който много искаше да му зададе.
— Как е семейният живот?
Той помълча и сякаш се намръщи само за секунда, преди да отговори.
— О, добре е — каза Ерик. — Вече станаха седем години.
— Знам. Имаш ли деца?
— Едно. Момче. Казва се Уилсън. На две годинки. Страхотен е.
— Сигурна съм, че си добър баща.
Ерик въздъхна и поклати глава.
— Непрекъснато отсъствам. Или поне повече, отколкото бих искал. Работата е лудница. Прекарвам половината си живот в самолет. Повече от половината си живот.
— Съжалявам.
— Изборът си е мой — отбеляза Ерик. — Знаеш ме какъв съм.
Меган се усмихна.
— Спомням си.
— Но това поставя под напрежение и мен, и Каси — обясни Ерик. — И съжалявам, че е така. Но човек просто не може да върши моя вид работа с половин скорост.
— Опита ли вече в света на политиката?
— Малко. Помощ при събирането на средства за кампании. Някои тихи съвети на политически лидери за законодателството, свързано с телекомите.
— Но все още не си направил големия си ход?
Ерик се усмихна.
— Не още.
— Аз някак си се съмнявах, че си преминал към демократите.
Ерик поклати глава.
— Лично аз бих се определил като вдясно от центъра, ако това може да ти хареса.
— Не много — каза Меган. — Не мисля, че някога ни е било писано да имаме еднакви политически възгледи.
— Права си — съгласи се Ерик и наля последния чай. — И така, какво смятате да предприемете с Крис за Ленка?
— Не знам. След случилото се днес мисля, че можем просто да се откажем. Но това много ме ядосва. Който и да е убил Ленка, заслужава да го хванат. Почти съм сигурна, че Иън има нещо общо с това. Виждал ли си го напоследък?
— Не — отговори Ерик. — Сблъсквам се с него понякога, когато съм в лондонския офис. Той все още работи в „Блумфийлд Уайс“. Но вече не сме истински приятели.
— Какво мислиш? — попита Меган. — Разказах ти всичко, което сме открили досега. Ти си умен човек. Какво мислиш, че трябва да направим?
Ерик не отговори веднага. Сините му очи я гледаха.
— Мисля, че трябва да внимаваш много, Меган — каза тихо той.
Нещо се стопи вътре в Меган. Почувства, че започва да се изчервява. Изпаднала на ръба на паниката, тя се обърна и махна на келнерката.
— Трябва да платим сметката.
Крис изкачваше стъпалата към стаята на Меган по две наведнъж. Изгаряше от нетърпение да я види. Цял ден се разкъсваше между желанието си да поеме личен риск, за да открие убиеца на Ленка, и страха си да не изложи Меган на опасност. Надви страхът му за Меган. Не искаше да бъде отговорен за още беди, които можеха да я сполетят.
Той почука и тя отвори. Дръпна я в прегръдката си и тя се притисна към него. Погали косата й.
— Толкова съжалявам — каза той.
Тя се отдръпна.
— Ти не си виновен. Не ти си психарят, който се вмъкна тук.
— Да, но трябваше да ти кажа за случилото се в Ню Йорк.
— Не се тревожи — успокои го Меган. — Нека просто си обещаем да си казваме такива неща за в бъдеще, нали?
— Добре. Ходи ли в библиотеката?
— Да. Не можех да остана тук и помислих, че това ще ми помогне да забравя за ножа. Освен това имам много работа.
— Помогна ли ти?
— Всъщност не. Не успях да се съсредоточа.
— Не се изненадвам.
— Виж — каза Меган, — имаш ли нещо против, ако излезем? Не искам да стоя тук.
Отидоха в „Кафе Руж“. Крис си поръча пържола с пържени картофи, а Меган салата с козе сирене. Изпиха бутилка червено вино и поръчаха втора.
Меган изглеждаше разсеяна. Не довърши храната си и за пръв път от началото на връзката им на Крис му бе трудно да поддържа разговора. Започваше някоя тема и Меган бързо я оставяше да заглъхне. Крис й разказа за бирата си с Дънкан и как той се бе ядосал от откритието, че вероятно Иън е убил Алекс, както и Ленка. Но сега, когато Крис и Меган бяха решили да прекратят разследванията си, ентусиазмът й по темата, изглежда, бе спаднал.